Светлана Дяконова-Арсен
Друго измислено противоречие според Иван Ненов е възрастта на хаджи Вълчо другия брат на Паисий. Виждал му се прекалено стар. Той изчислява по неизвестно какви критерии, че хаджи Вълчо е роден около 1687 - 1692.(32) Както беше отбелязано по-горе годината му на раждане според публикуваните от гръцки учени документи е около 1705 г. или 1703 г. За това пък в писанията на Христо Марков съществува истинско противоречие във възрастта на претендентката за сестра на Отец Паисий Хиленсарски. Христо Марков препредава разказ на сина на „покойния дядо Зафир х. Митов. Той лично познавал 90 годишната сестра на о. Паисий, която макар и в преклонна възраст, продължавала в пазарен ден да спохожда бояджийския дюкен на баща му и да се разговаря с него.“ Според А. З. Митов това се е случвало, когато баща му бил на 7-8 години. Бащата е роден 1825 г. т.е. тази баба е идвала в дюкяна около 1832 г .(33) Дори да е била не на 90, а на 100 години, тя ще да е родена около 1732 г. и в такъв случай разликата й с Лаврентий ще е над 30 години, което е съмнително.
Наред със съмненията за истинската възраст на х. Вълчо се изказва мнение,че Лаврентий – брат на Паисий и Лаврентий брат на хаджи Вълчо са две различни лица, като се преднолага, че е имало повече от един монах с името Паисий и съответно с името Лаврентий. В Поменик парусия на Хилендарския манастир от 1767 г., съхраняван в библиотеката му под номер 520 (стар 515) на лист 6 а са записани имената на монасите („свещеноиноци“) и там има само един монах на име Паисий. Разочароващо е, че не фигурира нито един с името Лаврентий, за което в случая няма обяснение, но при всички случаи поне се вижда, че не са били няколко монаха с това име. (34)
Макар, че не е документ в истинския смисъл, ще представи следния аргумент против тази идея. Лаврентий и Паисий са монаси от Хилендарския манастир. И двамата в различни периоди са участвали в управата му. Паисий е издигнат на ръководна длъжност през 1756-1757 г. Точно по това време на 8 октомври пристига хаджи Вълчо заедно с Лаврентий и обещава да стане ктитор на обителта. През 1757-1758 г. в Хилендар започва огромно възстановително строителство със средствата на ктитора хаджи Вълчо. Изгражда се триетажното южно крило от основите до покрива, манастирската болница и намиращият се в това крило полуразрушен параклис „Св.Архидякон Стефан“. По настояване на ктитора параклисът се посвещава на Св. Йоан Рилски. Всичко това се случва през времето, когато и двамата братя монаси – Паисий и Лаврентий са в Хилендар. Интересно е да се отбележи, че югоизточната част на манастира е изгоряла при пожар през 1722 г. и точно там се е намирала в непригодни помещение богатата библиотека на манастира(35) , така тясно свързана с интересите на Паисий.
Както е известно към края на 1761 г. Паисий поради лошите условия за работа в Хилендар се премества в Зограф, където през 1762 г. завършва своята История. По това време хаджи Вълчо също премества своята ктиторска дейност от Хилендар в Зограф, където възстановява източното крило с жилищните помещение, наречено Банска махала и през 1764 г. завършва църквата „Успение на Пресвета Богородица“(36) . Дали е само съвпадение това, че хаджи Вълчо е насочил своята дейност към Зограф именно, когато брат му Паисий пребивава там. Ако той имаше връзка само с Лаврентий от Хилендар, защо изведнаж престава да е ктитор на този манастир и се насочва към Зограф?
Но да продължим с легендата от село Доспей. До сега имахме само записани „спомените“ на една монахиня, че баба ѝ Фота обикаляла три години с „дякона“ страната. Доста абсурдно твърдение. И това, че в селото „знаели“, че Паисий е от там и правят опити да получат съвременен документ от управата на Светогорските манастири, че това е така. Както и научаване на сън светското име на Паисий и родът е изчезнал след чумна епидемия. Най-интересното сведение от цялата Доспейска легенда е разказът на родоначалникът на Самоковската живописна школа Христо Димитров, представена ни от Христо Семерджиев. Според този разказ младият Христо ходи при вуйчовците си Паисий и Лаврентии в Света Гора. Те са братя на майка му. По-късно през 1770 г. е отишъл с някой от тези вуйчовци монаси да учи във Виена живопис. Но с кого от двамата – с Паисий или с Лаврнтий е заминал, дали любителите на легенди имат отговор на този въпрос, защото в съществуващите документи няма такъв т.е. няма данни двамата монаси да са пътували за Виена. Не е ли по-вероятно да е пътувал с търговците на памук, каквито са били третият брат хаджи Вълчо и синовете му. В този разказ няма нещо много смущаващо и заслужава доверие, но по никакъв начин не е доказателства, че Паисий е роден в с. Доспей. Това че сестра му е омъжена в това село не доказва от къде произхожда тя, братята ѝ, родителите им и т.н. Още повече, че според новите изследвания за живота и твърчеството на Христо Димитров той е роден по-късно от годината, която до сега се е преписвала безкритично от един справочник или енциклопедия в друг. Според Елена Попова, зографът е роден не около 1745-1750 г., което противоречи на останалите известни факти от живота му, а по-късно – около 1760 г. Отишъл е в Света Гора не по-рано от 1778 – 1779 г. Също така няма документални данни да е учил във Виена, а според анализа на изследователката на изкуството му, е получил образованието си в Карловац(37) .
Като доказателство срещу Банско се посочва още един странен аргумент. Според Иван Ненов „историкът на Самоков (по баща банскалия) Христо Семерджиев, който още през 1912 г. в книгата си "Самоков и околността му" изнася факта, че Паисий Хилендарски е роден в с. Доспей.“(38) Христо Семерсжиев само в бележка под линия казва, че се твърди, че Паисий е от Самоков. Това не е доказан факт. И изобщо не може да бъде представян като факт. Бащата на историкът на Самоков Христо Семерджиев бил от Банско, но нищо не знаел за това Паисий да е от там. Бихме казали, че това не ни учудва. Един обикновен сарач надали е особено компетентен да бъде източник на каквато и да е информация. Ако се подходи по същи начин бихме казали, че в Банско бащата на Христо Семержиев е абсолютно непознат и няма никакво доказателство за произхода му от това селище. Също така информацията за Банско включена в книгата на Христо Семерджиев „Самоков и околността му“ е доста непълна и неточна по отношение на лица и събития дори от по-ново време.
Друг аргумент в спора за родното място на Паисий Хилендарски е езикът. Изводите от анализа на „История Славянобългарска“ е различен при различните автори. Така според Марин Дринов, Н. Алексиев, Александър Чучулаин (39) и други езикът на първият български историк е разложкия говор. Според Иван Снегаров, Иван Радев и др. не е (40) . Според Снегаров няма запазени писмени образци от народния говор от 18 в., а в такъв случай въз основа на какво се твърди, че разложкия не е родния говор на Паисий, след като не е правено сравнение с образци от това време. Трябва да отбележим, че такива образци има. Това са търговски писма и тефтер на бански търговци от втората половина на 18 в., които могат да бъдат изследвани. Ще спомена и антропологичното изследване на населението в Разложкия край на Димитър Ярананов, където се изтъква преселване на население от Самоков в Разлога, както и „една струя от шопско преселническо движение, което е станало тъкмо през края на 17, през 18 и първата половина на 19в.“ „Това преселване от Самоков в Разлога може да се установи не само по живите спомени и по антропометричен начин, но и чрез говора“. (41)
Професор Александър Балабанов пише за езика на Паисий: „Интересна проблема за драматиците: историята на Паисия е написана на един никакъв език. Няма ред с ред някасва логическа еднаквост. И дяволът на филолозите, и най-големият езиковедски дедектив и изследовател на текстове не би могъл с приблизителност да определи на кой език пише Паисий, на кой български език, искам да кажа пише тоя, който с огън и бури приовава българския народ де си знае езика и да се гордее с него, с своя род, и със своя език.
Разбъркан е авторът в езика си, не знае кой път да поеме: славянски ли, български някой говор ли, западен и източив ли? Ту гъмжи от шопо – македонски изрази, ту без член подрипва речта му, ту съвсем готови или изкривени славянски или старобългарски речи....“ (42)
Както видяхме въпреки увереността на разказвачите на различни легенди за родното място на отец Паисий и желанието им с тяхна помощ да докажат правотата си, те се стремят да получат „някакъв документ с печати и подписи“. За това следва да разгледаме и писмените документи свързани с живота и делото на първия ни възрожденец. Тези документи са „Хилендарската кондика от 18 в.“ (43) и „Епархиалния поменик“ на Зограф“(44) . „Хилендарската кондика“ е надписана като „тефтер“. Тя съдържа свидетелства за присъствието и дейността на отец Паисий и брат му Лаврентий като таксидиоти в Хилендарския манастир. Както по-горе видяхме, привържениците на Доспейското и Кралевдолското предания отричат съществуването на запис в тази кондика на дарението на бащината къща в село Банско от игуменът Лаврентий. И това е наистина така в публикуваната през 1998 г. Хилендарска кондика тази бележка липсва. Прав е проф. Иван Радев, че след публикуването ѝ през 1938 г. от проф. Йордан Иванов е приемана на доверие и безкритично от следващите поколения учени (45) . Той подчертава, че в статията си „Родното място на отец Паисий се установява. Край на един продължителен спор“ във в. Зора през 1938 г. проф. Йордан Иванов изрично пише, че данните, с които разполга са извлечени именно от „Хилендарската кондика“, а не от други ръкописи от този манастир. Дори се поставя под съмнение съществуването на публикуваните от проф. Боню Ангелов (46) бележки на Йордан Иванов в НА БАН. В публикуваните от Боню Ангелов материали под надслов „Хилендарска кондика“ се казва, че става дума за „парусия“, започната през 1604 г. Според проф. Иван Радев е абсурдно Йордан Иванов и Боню Ангелов да бъркат двете. Може и така да е и да поставя в лоша светлина професионализма им, но все пак това противоречие може да се обясни, с това че Йордан Иванов е разполагал с друга кондика или тефтер. Като се има предвид, че такива тефтери обхващат много дълъг период, може да се предположи, че не са единствените писмени документи на Хилендарския манастир, отразяващи придобивките им от дарения. Проблемът е, че Йордан Иванов не е бил по-точен в наименованията на цитираните документи.
Текстът на документа, съществуването на когото се отрича от противниците на Банско като родно място на отец Паисий е следния:
„1765 лета, януариь 17 ден, какво е дошел кир проигумен Лаврентий сос поклонници от Банско и са дарили монастиро со сребърни три кръстове и сос гроша 1153. И ва той ден какво е обрекъл на св. Богородица своята отцова кукя во Банскоза Хилендарски метох, за вечно да е така, и какво се поклони на Св. Богородица ктиторски. И големо беше среброто, що донесе тогава башка от големите кръстове напрестолни, що са писани веки
пет сребърни кръстове те грош 600
четири сребърни кандилници грош 300
два потире сребърни грош 160
две чаши сребърне грош 100
един чифт пафти сребърни грош 120
Грош 1280
пет мули грош 300
три кони грош 120
пет маски грош 250
грош 670“
Бихме могли да добавим, че по косвени данни можем да съдим, че Йордан Иванов е ползвал не само една кондика от Хилендар дори и да я е получил от „трета ръка“ (йеромонах Герасим от Хилендар или Михаил Ковачев)(47) . В записките му има сведения за Банско от Хилендарска кондика от 17 в. – век по-рано от Паисий и в тях се говори за хора, които действително са съществували и той не би могъл да си ги измисли или някой друг да му подскаже за тях, като се има предвид че по това време споменът за тях е бил изгубен. Сведения и документи за тях се откриха едва през последните години. Става въпрос за хаджи Алекси – ктитор но Хилендарския манастир през 1660 г. Този хаджи Алекси е родоначалник на Сирлещоивя род в Банско, който не е свързан по никакъв начин с полемиката във връзка с родното място на Паисий и не е представлявало никакъв интерес за Йордан Иванов да „създава“ неговото име. Фамилното име на Сирлещови е от изопаченото на унгарски или еталиански име на хаджи Алекси или кир Алекси. До скоро и сред самите представители на рода беше загубено знанието за кръщелното име на родоначалника, като единствено се знаеше, че фамилията произхожда от титлата господин – кир (сър, сир или хер). Това, че Йордан Иванов е записал името на хаджи Алекси през 1938 г., не може да бъде съвпадение или мистификация. Такова „съвпадение“ опровергава намеците на Иван Радев за „криминален стил“ в позоването на сведенията свързващи Банско с Паисий Хилендарски.(48)
Съдържанието на тази записка е следното:
„Метох вече в Банско за Хилендар 7129 – 5509 = 1620 год.
Хил. конд.
1637 г.дарения богати от Банско
1660 ктитор на Хилендар от Банско х. Алекси
1681 от Банско богат гост харизал на Хилендар бахча
1762 Ристе от Банско става Калугер в Хилендар“
Както отбелязахме по-горе Банско късно има възможност да влезе в полезрението на българскити учени, които изследват живота и делото на Отец Паисий. Но не можем да се съгласим, че това става едва след 1912 г. по политически причини (49). За съжаление едва тогава се научава в Свободна България това, което са знаели старите хора в селото. Тук следва да посочим едно писмено предание за родното място на великия Хилендарец, според което Паисий е от Банско. Това е ръкописна тетрадка със спомени на Стефан Георгиев Карчев от с. Кресна - учител, участник в Разложко – Кресненското въстание през 1878 г. Съхранява се в музея в гр. Сандански. Нарича се „Тетрадка за битово епохално – въздлагане народно Учебно просветно – възраждане челковно Движение Св. Врачко – последствие национално Въстание Кресненско – скъпоценно геройство“ . В спомена си за учителя си от Банско Никола Попфилипов Карчев пише, че е „прадедов потомък“ на Отец Паисий. А за Банско пише „Град Банско – Разложко – Елтеп (50) мечтан Пирински Паис роди, племе свести, Култа разви, книги откри Даскал Колю (51) , Хаджи попо (52) – корин фана, разви школо.“ (53)
Има и други записани спомени на стари хора в Банско. В семейството на Тодор (Тонко) Стефанов Баанов по спомени на снаха му Манда в поменикът на светицата (икона) се е споменавал Паисий, а самият Тодор като младеж е работил в Света Гора, където по-рано имало калугери и игумени, а единият от тях написал българска история. Спомените на Манда Николова Баанова са записани от Иван Дивизиев през септември 1961 г. , а на Тодор Стефанов Баанов от пастир Герасим Попов, който за пръв път се е срещнал с него през 1895 г.(54) Друга представителка на този род Катерина Баанова също се хвалела, че в техния род имало „големи люде – търговци, игумени, а един дедо Паисий написал книга за българските царове“. (55)
Ще споменем още един записан спомен, който е известен на науката, но се цитира с грешки от някои автори(56) . Става въпрос за свидетелството на скопския митрополит Теодосий (с мирско име Васил Попилиев Гологанов) през 1912 г. във в. Мир от 18 април. В бележката „Отзиви – Някои сведения за отца Паисия“ се съобщава, че чичото на митрополита – йеромонах Теодосий – игумен на серския манастир Йоан Предтеча през 1862 г. е разказвал пред племеника си и пред архимандрид Исайя, „че когато бил дякон през 1825 г. бил изпратен от манастира в Мелник, за да се учи на гръцки от прочутия учител Адамос, намерил там да се учи и покойният Неофит Рилски, и той дякон изпратен от Рилския манастир. И двамата като братя по звание, чин и народност се сдружили и живели заедно от 1825 до 1830 година. Един ден като преговаряли предмета на деня – урока си по гръцка история, Теодосий казал на Неофита, че те учат историята на чужд нарад, а пък историята на своя народ не знаят; и понеже българският народ няма книжнина нямало кой да напише неговата история; каквото и да има написано за неговото минало, то е написано от гръцки историци. Неофит му отговорил, че за жалост много късно е писал за българите един хилендарски калугер, йеромонах Паисий, негов съотечественик от Банско (Разложко). Тази история в ръкопис Неофит имал в книгите си, земана от Рилския манастир и прочел от нея“. Както виждаме дори и това да е предание то е разказано много преди 1912 г.
В рода Хадживълчеви се е пазела родова летопис, предадена на братята Минко, Йово и Лазар от баща им Димитър и допълвана от тях. Димитър М. Хадживълчев е починал през 1897 г., а синовете му са дошли в София след Разложко-кресненското въстание. Част от този летопис е цитиран в „Златна книга на дарителите“ от 1923 г. Същят текст е получил и Михаил Арнаудов от братя Хадживълчеви, цитиран е и по-късно от вестник „Утро“.
Във връзка със съпоставянето на преданията и документите в спора за родното място и гроба на отец Паисий, както и изясняване на подробности от живота му, ще се спрем и на написаното от Екатерина Бояджиева. Опитите да се вкарат нейните книги в схемата на „(ре)конструиране на локална памет“ (57) не са коректни, защото най-голямо ударение в нейните публикации е поставено на обнародване на нови документи открити в Света Гора. Ще обърнем внимание на отношението ѝ към автентичните документи свързани с изследването на живота и дейността на отец Паисий. През 1966 г. професорът от скопския университет Харалампий Поленакович публикува „Неколико непознатих података о Пајсију Хиландарском“ В Точки 6 и 7 споменава за два документа от 1767 и 1773 г., където има подписи на Паисий Хилендарски.(58) За съжаление не публикува факсимилета на цитираните документи. През 1977 г. акад. Боньо Ангелов пише във връзка с липсата на подробна информация за тези документи: „В това отношение нашата историческа наука средва да бъде по-настойчива и плавомерна в задачите. За всички е ясна необходимостта от ново поставяне и решаване на въпросите въз основа преди всичко на непосредствена работа с оригиналите, обаче нишо конкретно не се предприема в тази насока.“(59) С тази задача се заемат Екатерина Бояджиева и брат ѝ Михаил Мустаков, който многократно посещава Света Гора и донася фотокопия на редица документи свързани с живота и делото на Паисий Хилендарски, като същите са предоставени на български учени (Б.Райков) за проучване. Тези документи са публикувани наред с много качествени факсимилета и в книгите на Екатерина Бояджиева: 1. Разписка за заем от 300гроша, издадена през 1759 г. от хилендарската управа, подписана и от проигумен Паисий (60); 2.Решение на хилендарското братство от 29.09.1767 г. за разделяне на притежаваната от манастира част от светия кръст, подписана от Паисий проигумен(60) ; 3. Разпореждане от 1768 г. за начина, по който да бъде разделена частицата от кръста Господен (62) ; 4. Документ – призив за подпомагане на Хилендарския манастир; 5 Писмо но колиграфа Теодосий Грешни относно неизвестен ръкопис на Паисий Хилендарски(63) ; 6. Писмо на Паисий Хилендарски от 12 август 1773 г. до скевофилакса на Хилендар. Всички тези документи се съхраняват като фотокопия в архива на авторката. Получени са от брат ѝ Михаил Мустаков от монаха Хризостом (65), който през 70те и 80-те години е библиотекар на манастира Хилендар, след като от своя страна е набавил от виенските архиви микрофилми от ръкописите, които емисари на Мария Терезия са изнесли от манастира през 18 век и които сега се съхраняват в Австрийската столица(66) .
Ще направя съпоставката на емблематичния пасаж от „История славянобългарска“ : „О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе........“ с извадка от един австрийски данъчен документ от 1766 – 1767 година, публикуван през 1959 г. от гръцкия историк Полихронис Енепекидис. В тази книга са записани всички търговци от Османската империя, пребиваващи към тези години във Виена, заедно с информация от първа ръка за произхода, религията им, съдружници, оборот и асортимент на стоките, движение в и извън Дунавската монархия. От Банско (Разлога) са записани четири фирми. За три от тях са записани съдружниците и една от представител на фирмата както следва: Радован Хаджи Вълчо – роден в Разлога „в България“ , женен гръцка не униатска вяра (православен); Симеон Вълко – роден в Разлога Македония, гръцка неуниатска вяра; Георги Хаджи Иконом – роден в Разлога „Кралство България“, Илия Радован, роден в Разлога „Кралство България“ (67) . Симеон Вълко е представител на фирмата на Сирлещови (Хаджиниколови) и най-вероятно е от Добърско(68) . Останалите трима търговци са от Банско. Радован е син на хаджи Вълчо, Илия е представител на Хаджирадоновия род, а Георги е по-голям брат на основателя на Банската живописна школа Тома Вишанов – Молера. Както се вижда те дори не използвал томонима Македония. За своя родина посочват не просто България, а кралство България. Същото се повтаря и при Марко хаджи Вълчо (друг син на хаджи Вълчо), който пребивава в Нови Сад от 1756 година е записан през 1771 г. с прислужника си Стоян Солон от Банско „Ex Bolgaria, Loco Razlog” , а прислужникът му Богдан Бойчо, роден в Белица – „Ex Macedonia, Loco Bellicha“ (69) . По времето, когато в историческите и енциклопедични западноевропейски трудове България се споменава само като „старото разрушено царство” и българския народ като „стар” народ, който вече не съществува (70) , тези търговци са били с ясно национално самосъзнание още в самото начало на Възраждането. Това би могло да се приеме за документално свидетелство за връзката на Паисий Хилендарски със средата на банските търговци на памук от 18 в., които макар и не книжовници, имат знанието за миналото величие на България. Може би тук трябва да търсим обяснението за заявлението на Паисий, че е написал историята си за простите орачи, защото те не са притежавали знанието за миналото на отечеството си, докато представителита на търговското съсловие не са били губили това знание. Освен това заявлението на първият наш историк, че пише за простите хора е една формула, показваща, че книгата му не е с църковно предназначение. Можем да дадем пример с книгите преписани (1717-1747 г.) от йеромонаха Гавраил Стефанович от църквата св. Лука в гр. Сент-Андре – търговска колония в Унгария, който също в перписаните на просотнароден език пише многократно: „ писани на простое и уразумително знание сръбское за селяне и просте люде“(71) . Наред със стоките търговците донясят в домавете се книги, както от пътуванията до Европа, така и от поклонническите пътешествия до Света Гора и Йеросалим. Пример за съдържанието на домашните им библиотеки са две книги от личната библиотеката, закупена от сръбското правителство от вдовицата на дипломата на княз Милош – банскалията Михаил Герман. Това са номоканон (пергамент), съдържащ и стар вариант на „Летопис на сръбските царе“ и още една по-нова книга, писана на хартия, съдържаща богослужебни текстове, а също и история на Сърбия. По-старата книга е била притежание на поклонник в Света Гора и на Божи гроб, купена за 4 гроша от йеромонах Алексий игумен на манастира Валявче през 1760 г. В по-новата има интересни приписки за чума през 1555 г., комета през 1556, отбелязана е смъртта на Сюлейман Великолепни при град Сегед през 1566 г. Следващите записи са относно руско-турската война през 1676-1681 г. и накрая (на запазените страници) посещението на руския цар Петър I през 1692 г. във Виена. „Дойде Петър цар московски цесару Леаполду у Беч. Ту се видоше 2 цара.“ (72) Навярно тези книги са семейно притежание на фамилията Герман (73), а както личи от приписките те са писани от свидетели на събитията. Цар Петър „дойде“ във Виена, където е пирсъствал и този, който е направил записът. Най-късната приписка е около 1717 г. Още в средата на банските търговци първият български историк Паисий Хилендарски е имал възможност да се запознае с исторически писания от минали векове, какъвто е и летописът на сръбските крале – послужил му като един от източниците на История Славяно-болгарска, и да се събуди интересът му към истината за българската история.
Марко Георгиевич, който е един от дипломатите извоювали независимостта на Сърбия, остава патриот през целия си живот и според свидетелство на Вук Караджич, пред учителя си по френски банскалията е твърдял, че българския народ е по-велик и знатен от сръбския , израз който ни напомня за творбата на великия му съотечественик отец Паисий Хилендарски, написана шейсет години преди това. Можем само да гадаем дали М. Георгиевич е бил запознат с нея (74).
Интерес в спора за произхода на Паисий Хилендарски представляват и преписите на Историята. Както беше посочено по-горе според дописката на митрополит Теодосий Скопски, чичо му игуменът на серския манастир Св.Йоан Предтеча е разказвал, че между книгите на Неофит Рилски се е намирал препис от Историята на Отец Паисий. Самият Неофит Рилски е споделял, че неговият баща поп Петър Бенин, който е бил поклонник на елинската култура, след прочитенето на препис на Историята станал враг на всичко гръцко. За съжаление съдбата на този препис не е известен.(75) Според Александър Чучулаин учителят Никола Попфилипов е притежавал препис на Историята, получен от Неофит Рилски (76), чийто сродник е, но не е известно дали това е същия препис. Известни са още четири късни преписа на Паисиевата история, като е запазен само един, които се съхранява в МК Банско. Направен е през 1882 г. и е препис от печатното издание на Христаки Павлович от 1844 г. Преписвачът е Костовин Иванов Чучулаин. Преписван е от друг препис на Царственика. Преди него са съществували още три преписа - на Георги Хаджирусков напревен от Царственика, този на Г.Н. Рупчин не е известно дали е препис от ръкопис или от печатното издание. За третият препис (1880 г.) – на Иван Д. Чучулаин е известно от негово лично свидетелство, че е преписвал от Царственика на Христаки Павлович. Както подчертахме и по-горе, въпреки че в това издание не е посочен авторът на Историятау Иван Чучулаин е знаел, че това е Паисий, и че е от Банско. Този препис е унищожен от бащата на преписвача при един обиск на дома им от турците. (77)
Във връзка със спора за родното място на Паисий Хилендарски ше спомена само още един препис, чиято поява през 1998 г. е свързана с много мистерии и политически страсти. Тъй като тайнствените дарители са свързани със Самоков това дава основание на директора на НИМ, където се съхранява преписа да прави спекулации, че това е свързано и с произхода на самия Паисий . Според изследователите му преписът е от 80-те години на 18 в. и най-вероятно е от Самоков(78) , но това не дава никакви нови данни за автора на първоизточника.
От направеното изложение се вижда, че от голяма част от хората приписват на устният разказ безкритично достоверност и роля на първоизточник, както и основен аргументационнен фактор. Това става без да се търсят документи дори и да съществуват такива. Не се прави съпоставка на разказаното и чутото по време и място с други събития, които биха могли да са коректив. Легендите имат в своя полза много предимства. По-занимателни са, по-популярни от запознаването и осмислянето на един документ, както и по-лесно смилаеми за широката публика. От друга страна легендата също може и трябва да бъде добър източник на информация за минолото, но следва да бъде много задълбочено проучван нейният произход и първопричината за възникването ѝ.
32. Иван Ненов, Цитираното произведение. Стр. 26
33.Сп. „Илюстрация Светлина“ год. ХХ (1912) кн. 4, стр. 12-14
34. Калина Стоилова, Поменик на Хилендарския манастир от 1767 г. , Исторически преглед 1978, кн. 3 стр. 95
35. Н Дучић, архимандрит, Старине Хиландарски , Гласник Србског ученог друштва, кн. 56, Белград 1884, стр. 57
36. Екатерина Бояджиева, Паисий Хилендарски Пътят на неговия живот, С 2012, стр. 80-81
37.Елена Попова, Зографът Христо Димитров от Самоков, С 2001, стр. 271-274
38. Иван Ненов, Цитираното произведение, стр.. 17
39. Марин Дринов, Отец Паисий, неговото време, нетовата история и учениците му, Периодично списани на БКД; Н. Алексиев, Разложкия говор, Македонски преглед, год. 6, кн. 3, стр.107; Александър Чучулаин, За езика на Паисиевата история, в. Отец Паисий, Възпоменателен брой , 1938 г. стр. 7
40. Иван Снегаров, За родното място на Паисий Хилендарски, в Паисий Хилендарски и неговата епоха, С 1962 стр. 423-429; Иван Радев, Отец Паисий Хилендарски,Контекст и отгласи от личността и делото му, С 2012
41. Димитър Яранов, Антропометрични изучавания на населението в Разлог, Македонски преглед кн. 2, 1932, стр. 44-45
42. Александър Балабанов, Паисий, в. Отец Паисий, възпоменателен брой 1938 г.
43. Райков, Б. „Хилендарската кондика от 18 в.“ С 1998
44. Михаил Ковачев, „Епархиалния поменик“ на Зограф С. 1942
45. Иван Радев, Отец Паисий Хилендарски. Контекст и отгласи от личността и делото му. С2012
46.Паисий Хилендарски, История Славяноболгарская. Никифоров препис от 1772. Подготвил за печат Боню Ст.Ангелов С. БАН 1961
47.Иван Радев, Отец Паисий Хилендарски. Контекст и отгаласи от личността и длото му. С2012 стр. 50
48. Иван Радев, Пак там.
49. Цветалина Димитрова, Народната история между уствост и писменост, С 2013, стр.152
50. Връх Вихрен
51. Даскал Николо поп Филипов
52. Хаджипопови – родът, от който произхожда зографът Томо Вишанов – Молера – основоположншк на банската живописна школа.
53. Иван Дивизиев, Банско – родното място на Паисий Хилиндарски, Благоевград 1971, стр.68-69
54. Пак там, стр. 56-59
55. Пак там.
56. Цветалина Димитрова, цитираното съчи. Стр. 160
57. Цветелина Димитрова, Цит.съч. стр. 157
58. Хиландарски зборник I Беотрад 1966, стр. 171-179
59. Ангелов Боньо, Из историята на старобългарската и възрожденската литература, С 1977 г., с. 208
60. Бояджиева Екатерина, Банско през Възраждането, събития и личности, С 2009, стр. 90
61. Пак там, стр. 94
62. Пак там, стр. 95
63. Пак там, стр. 96-97
64. Пак там, стр. 100
65. Хризостом (1939-2012) – епископ на Жича, Сърбия
66. В разкази пред авторката Михаил Мустаков наричаше запознанството си с Хризосом чудо , позволило му да успее да получи така търсените документи свързани с делото на Паисий. (записи от 2008 и 2009 гг.в домът му в София и в Банско на представянето на книгата на сестра му)
67.Polychronis K. Enepekides, Griechische Handelsgesellschaften und Kaufleute in Wien aus dem Jahre 1766 (Eine Konskriptionbuch), Thessalonike 1959 стр. 13 и 28
68.Лазар Цанзов, Лазар Цинзов, Добърско – Връстник та България, Хоризонти 2004
69. Марта Бур – Марковска - Балканите и унгарският пазар през 18 в. С. 1977г.- стр. 155-156
70. Lous Moreri, Les Grand Dictionaire historique, Premier edition de Basle en Francois, en six volumes, t. II, Basle MDCCXXXI (1731), 723 стр., 462 стр
71.Гласник Српског ученог друшства № 34, Гаврило Витковић, О књижевном раду јеромонаха Гавраила Стефановића , Београд 1872, стр. 154
72. Гласник Дружства Српске Словесности № 1-3 1847 , Древности србски, 1. Стане србског нородног музеума, Б. Книги – стр. 162-170
73. Герман (Голеви) стар търговски род от Банско, свързани историята на Сърбия. От този род са информаторите на Вук Караджич за написването на неговия Додатък за българския език.
74. Гавриловић Михайло, Милош Обреновић, т. II 1908, Београд, стр. 536 цитирано по Екатерина Бояджиева, Банско неугасващи имена от Възраждането, стр. 91
75.Светла Барякова, Известна ли е Паисиевата истори в Банско, в. Отец Паисий, 2007
76. Пак там.
77. И. Чучулаин, Кратко Описание на заселването на Банско, събрано от предания на стари хора”, Държавния архив – гр. Благоевград. ЕП -88
78. Божидар Димитров, Беловота на „История славянобългарска“ – предговор В: Паисий Хилиндарски, История славянобългарска 1762 белова, Сафия 2003, а също и многократни изяви на Божидар Димитров в СМИ, които трудно могат да бъдат проследени изчерпателно.
79. Надежда Драгова, Преписът на „История славянобългарска“ в Националния исторически музей -
предговор В: Паисий Хилиндарски, История славянобългарска 1762 белова, Сафия 2003; Иван Радев, За т.н. втори самоковски препис и неговия автор., сп. Онгъл. 2013, бр. 5, стр. 44
Няма коментари:
Публикуване на коментар