Светлана Дяконова-Арсен
Проф. Снегаров започва разглеждането на въпроса за административно-църковното място на областта Разлога още от далечния 11 в. и падането на части, а накрая и цяла България под Византийска власт. Той изказва мнение, че може би в тези времена Разлога, който до тогава се е числял към Велбъждската епархия (обхващала Велбъжд, Сътеска, Джерман, Теример, Стоб, Долна Сътеска и Разлог), е изпаднал от последната - „ще да е бил откъснат от Велбъждската епархия и присъединен към някоя (?) съседна епархия във Византийската територия. Същото положение ще да е било и когато Велбъжд и околността му се е намирали под сръбска власт.“(18) Съседната епархи не е и Крупнишката според учения т.е. професор Иван Снегаров поставя под съмнение мястото на Разлога, в която и да е епархия. Това, което ще да е било според Снегаров, не е подкрепено с никакво доказателства, а е само предположение. Следователно няма никакви данни, че Разлога не е бил във Велбъжската епархия и през 16 в., когато Дупнишко, Самоковско и Кюстендилско и Крупник минават към Ипекската епархия. По това време и Самоков се издига до митрополия, в чийто състав влизат Самоковска, Дупнишка и Радомирска околия т.е. част от диоцеза на Велбъжската(19) .
Най-интересното е, че самият Снегоров си противеречи, както ще видим, ако цитираме неговият капитален труд „История на Охридската архиепископия-патриаршия отъ падането ѝ подъ турцитѣ до нейното унищожение (1394–1767 г.)“ от 1932, където на страница 65 пише: „.....игуменътъ на Милешевския манастирь Макарий, навѣрно братъ на великия везиръ Мехмедъ Соколовичъ (1565—1579), е станалъ автокефаленъ ипекски архиепископъ, като е отнелъ отъ Охридската архиепископия всички сръбски епархии и българскитѣ скопска, морозвиздска, нишка и кюстендилска (заедно съ Разлогъ).“, а на стр. 157 -: „Отъ 1410 г. Охридскиятъ диоцезъ се разширилъ на североизтокъ. Отъ р. Струма (може би, подъ с. Крупникъ) границата е вървѣла на изтокъ и, обхващайки Разлогъ....“ т.е. все пак и според Снегаров Разлога не е в някоя друга съседна епархия.
Според сръбски документални източници, българските земи влизащи в Ипекската патриаршия са Пирот, Ихтиман, Радомир и Самоков, по-натътък на юг по границата на някогашното деспотство на Углеш, или Разлог, Неврокоп, Мелник, Петрич и Струмица.(20) Ще добавим ще, че в помениците на Ипекската патриаршия през 1664 г. се споменават заедно Самоков и Разлог. „Лист 110 Максим с Божията милост патриарх ипек. Пут от Самоков и от Разлога (7172 =1664)“(21)
Опитващите се да изключат Банско и Разлога от Самоковска епархия непрекъснато си противоречат. Така Иван Радев от една страна цитира запис от Хилендарската кондика от датата 25 януари 1760 г. :
„Прииде брат наш проигумен кир Паисий от Самоковска епархия и предаде 340 гроша, и вещи, сребро, злато и църковна утвар за 370 гроша. И първи път, в лето 1755, е предал 500 гроша, и от хаджи Вълчо – 500 гроша“.
От една страна се отрича връзката на Банско и хаджи Вълчо с Паисий и Самоковска епархия, от друга се задава въпрос защо дарението на хаджи Вълчо, за когото е известно, че е от Банско (монасите не са счели за нужно да уточняват кой е този човек), е записано от Самоковска епархия (22).
И накрая, съществува ясно писмено доказателство, автентичен документ, кайто потвърждава принадлежността на Разложко към Самоковска епархия по време на написването на Историята на Паисий. Този документ е от 1744 г. и се съхранява не другаде, а в Самоковския исторически музей. Това е требник от края на 17 в. и дописван и подвързан през 1744 г. В него е записано през тази същата година 1744 г. – 18 години преди завършването на История Славяно-болгарска „благочестиваго господина митрополита Мелентия самоковский и дупнички и разлошки и прочи.....“(23)
„Търсачите“ на родното място на отец Паисий вече сто години го „откриват“ навсякъде, където има легенди за свещеници – „попове и калугери“ и някоя и друга стара книга. Разказват апсурдно звучащи твърдения и отричат съществуването на документите. Подобен е случая и с версията за родното място на Паисий в Самоков и в частност Доспейската версия. Тук на пръв поглед всички е много истинско и достоверно. Самият монах е написал, че идва от Самоковска епархия. Това и името на брат му - игуменът Лаврентий са отправните точки на всички изследователи. Ето го и Доспейското предание:
“Отец Паисий е роден в село Доспей, починал е в Самоков и е погребан в старите гробища на града, които бяха в двора на черковата “Св. Николай”. Това зная от Баба ни Фота и майка ми Сузана, които казваха още, че баба ни придружавала дякона (к.а.) из Самоковско, Банско, Беровско и Струмишко, та чак до Велес, където из градове, села и манастири проповядвали българската вяра.”
Това са думи на монахинята Евантия Алексова Сахатчи, служителка в метоха “Св. Богородица” в гр. Самоков, които записва в дневника си на 10 октомври 1918 г. при демобилизирането му в Самоков като войник в Първата световна война Никола Чолаков . Монахинята Евантия е дъщеря на Сузана – сестрата на Константин Г. Фотинов, внучка на Хаджи Фота Йовчева и последната обитателка на игуменската й килия в метоха.(25) Никола Чолаков продължава : “ще се спрем на факта, че Паисий е обикалял с Фота Йовчева (Баба Фота), “мъжка жена”, по спомените на внучката й, родена през 1734 г. – дванайсет години след Паисий. Тази дружба между двамата е била скрепена “от едни и същи мисли и идеи за събуждане на българския народ, за духовно и политическо осъзнаване в онова тъмно робство, са се опознали и дружно са бродили из голямата Самоковска епархия…” (Н. Чолаков, пак там.) Не са ли това трите години, преди Паисий да отиде в Котел!“
Кое тук е фактът!? Това че един монах, доказал на практика своето безпрекословно отдаване на монашеския живот обикаля три години из България с някаква „мъжка жена“, пък била тя и бабата на Константин Фотинов. Да не говорим колко малко точни подробности се знаят от фамилната история на Фотинови, въпреки че Константин Фотинов има един от най-големите архиви. Според Надя Данова, обработвала огромния архив на този наш възрожденец името на баба Фота е свързано с редица легенди и разкази. (26)
Ето и други моменти от доспейските претенции за родното място на отец Паисий:
"През 1910 година, през септември, в Доспей бе създадено читалище, което наименуваха "Отец Паисий". Сложихме му това име, защото всички тогава знаехме, че Паисий е от нашето село. Но учителят Христо Марков, който беше основател на читалището не се задоволяваше с тия приказки. Документ искаше да има, че наистина Паисий е доспеец. (За такъв документ Хр. Марков ще се бори и по-късно; част от документацията е запазена. Бел. мой.) И нали по това време, малко преди Балканската война, моят чичо Василий беше архимандрит в Хилендарския манастир, Христо Марков изпрати мен в Света гора да се добера до истината и ако е вярно, че Паисий е от Доспей, да взема и донеса документ. И аз отидох. Чичо ми показа килията на Паисий, страници от историята му и ме заведе при един старец, който още 17 като юноша е знаел за Отец Паисий, а когато е пораснал станал калугер и библиотекар в манастира. Но думите му, че Паисий е от Доспей трябваше да се потвърдят писмено. А беше съвсем стар и на легло. Придържайки го с ръце от двете страни ние с чичо го изведохме навън и с каруца го заведохме в град Карея, където беше конака. Та старецът каза същото и бе издаден документ с печат, че Паисий е от Доспей. Донесох аз документа и го предадох на Христо Марков. Той се зарадва много и още същия ден отиде в София да го отнесе в Министерството на просветата. Занесе го той, върна се и всички зачакахме официално известие, че Паисий и от Доспей. Но такова известие няма и до днес. Малко след това обаче започна да се говори, че Паисий е от Кралев дол. По тайни пътища Христо Марков проучи каква е работата. В министерството документът попаднал в ръцете на някой си Кралевски (човек в министерството от Кралев дол) и изчезнал безследно. След това Христо Марков поиска да извади втори документ, но връзка с Хилендарския манастир не можа да се установи. Балканската война бе започнала и възпря всичко." (Тодор Прасков, "Аз бях на Света гора", в. "Самоковска комуна", 1962 г.)(27) . Така е разказана историята през 1962 г., но петдесет години по-рано самият Христо Марков описва „мисията“ на Тодор (Стойнев) Прасков по друг начин: „Многоученият монах, о. Сава, досегашен библиотекар в Хилендар, пред пред един момък от с. Доспей, именуем Тодор Стойнев, който бидейки роднина с един калугер от Хилендар, два пъти вече как отива по частни свои работи при роднината си и понеже момъкът бе задължен от нас да разпита по-старите братя по родното място на о. Паисий, казал следующето :“Паисий Хилендарски е родом от с. Доспей, Самоковско, от свещеннически род. Аз съм срещал, продължил старецът, нейде написано из книжата това същото, що ви казвам, но сега на мога да ви намеря тая забележка, ала, докато си тръгнете, ще я намеря и ще ви посоча къде е написано“. ........Но за зла чест, малко след това, старецът – о. Сава скоропостижно се поминал в края на миналата 1911 год. и „библиотеката, когато си тръгнах, каза момъка бе запечатана“(28) . Както се вижда през 1912 г. не става дума за никакъв документ издаден от Карея и в последствие унищожен от „противниковия лагер“ в с. Кралев дол.
Дори да беше съществувал т.н. документ, не е нищо друго освен записан през 1910 г. устен разказ на много стар и немощен монах, достоверността на когото трудно може да се потвърди и с десет печата от Карея и по същество не се различава с другите „интервюта“ със стари хора, записани във вестниците в началото на 20-век. А какви страници от „Историята“ в манастира Хилендар е показал чичото – архимандрит Василий може само да гадаем. Загубили „документа“ дълго време търсят и „намират“ заговори и конспирации в научните изследвания на Йордан Иванов и други учени правили проучвания в Света Гора – в Зограф и Хилендар.
Според изказване на Христо Марков, цитирано във в. Вечерна поща от 1907 г. бр. 2104, родът на Паисий, който несъмнано бил от с. Доспей е изчезнал през време на „Голяма чума“ през 1813-1814 г. и къщата им запустяла. Едва през 1923 г. в Доспей се говори за потомци на Паисий и негова къща, когато се появява Кралевдолското предание, в което акцента е точно на къща и чешма.
Самоковската легенда продължава да се самовъзпроизвежда. През 1972 г. на честването на 250 години от рождението на Паисий Хилендарски викат от с. Доспей Елена Попова, която знае имената и родословията на съселяните си и пазела поменик на рода на преписвача на „История славянобългарска“ поп Алексо Попович Велкович. И този документ също бил изчезнал. Питат възрастната жена дали знае името на Паисий и от кой род е. Тя вдига рамене. На другата сутрин казала на семейството си, че „Насъне научила“ името на Паисий и то било Панте Горигоров. (29)
В голямото им желание да докажат своята версия, поддръжниците ѝ от Самоков и Доспей дори дават пари за научна есдпедиция, но самите дори не правят голяма разлика между двата манастира, които най-малкото са отдалечени териториално, да не говорим за манастирската книжнина, като наричат всичко известно им „Кондиката“. „Преписал е наново Историята – черновата ще остави в Хилендар“(30) твърди Иван Ненов. Както е известно обаче черновата на Историята се намира не в Хилендар, а в Зограф. След като не са в състояние да представят какъвто и да е писмен паметник, привържениците на тази легенда правят единственото, което е във възможностите и компетентността им. Започват да отричат съществуването на публикуваните от академик Йордан Иванов документи, като отново пишат за „велика конспирация“ и се позовават на докладите до Министерството на просвещението на проф. Васил Захариев (31). Въпреки, че обявяват приписката в една от Хилендарските кондики, в която се казва, че Лаврентий дарява бащината си къща в Банско на манастира, за фалшификат привържениците на Доспейското предание спорят и по съдържанието ѝ. Търсят противоречия в собствеността на Лаврентий върху бащината му къща. Явяват се адвокати на Паисий и защитават правото му на собственост върху част от къщата и необходимостта и той да дари своя дял. Най-простото обяснение би могло да бъде, че братята са разделили наследството си и всеки е разполагал със собствен дял, а делът на Лаврентий е дарената къща.
18.Иван Снегаров, цитираното съчинение, стр. 416
19. Пак там. Стр.416-417
20.Гласник Белград 1856 , кн. VIII, О границама, докле се е простирала область негдашнег Печског Патриархата, стр.129
21. Гласник Белград 1875, кн. XLII, Српски поменици 15-18 века од Стојьна Наваконића, стр. 8
22. Иван Радев, Отец Паисий Хилендарски. Контекст и отгласи от личността и делото му. С2012 стр. 25
23. Аксиния Джурова, Вася Велинова, Опис на ръкописите от Самоков, С 2002 стр. 20 и таблица 4.
24.Пак там - Требник от края на 17 в. и от 1744 г. л. 228 – бележка на II писач, дяк Негро таблица 4
25. Иван Ненов, Истината за родното място на Паисий Хирендарски, Под редакцията на проф. д.ф.н. Симеон Янев София, 2003 г. Български писател, стр. 10
26. Надя Данова, Константин Георгиев Фотинов в културната и идейно политическото развитеи на Балканите през 19 в. С, 1994, стр. 80
27.Иван Ненов, Цитираното произведение стр. 16-17
28. Сп. „Илюстрация Светлина“ год. ХХ (1912) кн. 4, стр. 12-14
29.Цветелина Димитрова, Преданията за родното място на Паисий Хилиндарски в локалната и националната памет, сп. Ългарски фолклор, кн.2, 2007стр. 111
30. Иван Ненов, Цитираното произведение, стр. 10
31. Също от Самоков
СЛЕДВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар