ДОКУМЕНТИ И ПРЕДАНИЯ В СПОР ЗА РОДНОТО МЯСТО НА ОТЕЦ ПАИСИЙ .четвърта част

ДОКУМЕНТИ И ПРЕДАНИЯ В СПОР ЗА РОДНОТО МЯСТО НА ОТЕЦ ПАИСИЙ
Светлана Дяконова-Арсен
Друго измислено противоречие според Иван Ненов е възрастта на хаджи Вълчо другия брат на Паисий. Виждал му се прекалено стар. Той изчислява по неизвестно какви критерии, че хаджи Вълчо е роден около 1687 - 1692.(32) Както беше отбелязано по-горе годината му на раждане според публикуваните от гръцки учени документи е около 1705 г. или 1703 г. За това пък в писанията на Христо Марков съществува истинско противоречие във възрастта на претендентката за сестра на Отец Паисий Хиленсарски. Христо Марков препредава разказ на сина на „покойния дядо Зафир х. Митов. Той лично познавал 90 годишната сестра на о. Паисий, която макар и в преклонна възраст, продължавала в пазарен ден да спохожда бояджийския дюкен на баща му и да се разговаря с него.“ Според А. З. Митов това се е случвало, когато баща му бил на 7-8 години. Бащата е роден 1825 г. т.е. тази баба е идвала в дюкяна около 1832 г .(33) Дори да е била не на 90, а на 100 години, тя ще да е родена около 1732 г. и в такъв случай разликата й с Лаврентий ще е над 30 години, което е съмнително.
Наред със съмненията за истинската възраст на х. Вълчо се изказва мнение,че Лаврентий – брат на Паисий и Лаврентий брат на хаджи Вълчо са две различни лица, като се преднолага, че е имало повече от един монах с името Паисий и съответно с името Лаврентий. В Поменик парусия на Хилендарския манастир от 1767 г., съхраняван в библиотеката му под номер 520 (стар 515) на лист 6 а са записани имената на монасите („свещеноиноци“) и там има само един монах на име Паисий. Разочароващо е, че не фигурира нито един с името Лаврентий, за което в случая няма обяснение, но при всички случаи поне се вижда, че не са били няколко монаха с това име. (34)
Макар, че не е документ в истинския смисъл, ще представи следния аргумент против тази идея. Лаврентий и Паисий са монаси от Хилендарския манастир. И двамата в различни периоди са участвали в управата му. Паисий е издигнат на ръководна длъжност през 1756-1757 г. Точно по това време на 8 октомври пристига хаджи Вълчо заедно с Лаврентий и обещава да стане ктитор на обителта. През 1757-1758 г. в Хилендар започва огромно възстановително строителство със средствата на ктитора хаджи Вълчо. Изгражда се триетажното южно крило от основите до покрива, манастирската болница и намиращият се в това крило полуразрушен параклис „Св.Архидякон Стефан“. По настояване на ктитора параклисът се посвещава на Св. Йоан Рилски. Всичко това се случва през времето, когато и двамата братя монаси – Паисий и Лаврентий са в Хилендар. Интересно е да се отбележи, че югоизточната част на манастира е изгоряла при пожар през 1722 г. и точно там се е намирала в непригодни помещение богатата библиотека на манастира(35) , така тясно свързана с интересите на Паисий.
Както е известно към края на 1761 г. Паисий поради лошите условия за работа в Хилендар се премества в Зограф, където през 1762 г. завършва своята История. По това време хаджи Вълчо също премества своята ктиторска дейност от Хилендар в Зограф, където възстановява източното крило с жилищните помещение, наречено Банска махала и през 1764 г. завършва църквата „Успение на Пресвета Богородица“(36) . Дали е само съвпадение това, че хаджи Вълчо е насочил своята дейност към Зограф именно, когато брат му Паисий пребивава там. Ако той имаше връзка само с Лаврентий от Хилендар, защо изведнаж престава да е ктитор на този манастир и се насочва към Зограф?

Ктиторски портрет на хаджи Вълчо от Банско в параклиса Св. Йоан Рилски в Хиленсарския манастир
Но да продължим с легендата от село Доспей. До сега имахме само записани „спомените“ на една монахиня, че баба ѝ Фота обикаляла три години с „дякона“ страната. Доста абсурдно твърдение. И това, че в селото „знаели“, че Паисий е от там и правят опити да получат съвременен документ от управата на Светогорските манастири, че това е така. Както и научаване на сън светското име на Паисий и родът е изчезнал след чумна епидемия. Най-интересното сведение от цялата Доспейска легенда е разказът на родоначалникът на Самоковската живописна школа Христо Димитров, представена ни от Христо Семерджиев. Според този разказ младият Христо ходи при вуйчовците си Паисий и Лаврентии в Света Гора. Те са братя на майка му. По-късно през 1770 г. е отишъл с някой от тези вуйчовци монаси да учи във Виена живопис. Но с кого от двамата – с Паисий или с Лаврнтий е заминал, дали любителите на легенди имат отговор на този въпрос, защото в съществуващите документи няма такъв т.е. няма данни двамата монаси да са пътували за Виена. Не е ли по-вероятно да е пътувал с търговците на памук, каквито са били третият брат хаджи Вълчо и синовете му. В този разказ няма нещо много смущаващо и заслужава доверие, но по никакъв начин не е доказателства, че Паисий е роден в с. Доспей. Това че сестра му е омъжена в това село не доказва от къде произхожда тя, братята ѝ, родителите им и т.н. Още повече, че според новите изследвания за живота и твърчеството на Христо Димитров той е роден по-късно от годината, която до сега се е преписвала безкритично от един справочник или енциклопедия в друг. Според Елена Попова, зографът е роден не около 1745-1750 г., което противоречи на останалите известни факти от живота му, а по-късно – около 1760 г. Отишъл е в Света Гора не по-рано от 1778 – 1779 г. Също така няма документални данни да е учил във Виена, а според анализа на изследователката на изкуството му, е получил образованието си в Карловац(37) .
Като доказателство срещу Банско се посочва още един странен аргумент. Според Иван Ненов „историкът на Самоков (по баща банскалия) Христо Семерджиев, който още през 1912 г. в книгата си "Самоков и околността му" изнася факта, че Паисий Хилендарски е роден в с. Доспей.“(38) Христо Семерсжиев само в бележка под линия казва, че се твърди, че Паисий е от Самоков. Това не е доказан факт. И изобщо не може да бъде представян като факт. Бащата на историкът на Самоков Христо Семерджиев бил от Банско, но нищо не знаел за това Паисий да е от там. Бихме казали, че това не ни учудва. Един обикновен сарач надали е особено компетентен да бъде източник на каквато и да е информация. Ако се подходи по същи начин бихме казали, че в Банско бащата на Христо Семержиев е абсолютно непознат и няма никакво доказателство за произхода му от това селище. Също така информацията за Банско включена в книгата на Христо Семерджиев „Самоков и околността му“ е доста непълна и неточна по отношение на лица и събития дори от по-ново време.
Друг аргумент в спора за родното място на Паисий Хилендарски е езикът. Изводите от анализа на „История Славянобългарска“ е различен при различните автори. Така според Марин Дринов, Н. Алексиев, Александър Чучулаин (39) и други езикът на първият български историк е разложкия говор. Според Иван Снегаров, Иван Радев и др. не е (40) . Според Снегаров няма запазени писмени образци от народния говор от 18 в., а в такъв случай въз основа на какво се твърди, че разложкия не е родния говор на Паисий, след като не е правено сравнение с образци от това време. Трябва да отбележим, че такива образци има. Това са търговски писма и тефтер на бански търговци от втората половина на 18 в., които могат да бъдат изследвани. Ще спомена и антропологичното изследване на населението в Разложкия край на Димитър Ярананов, където се изтъква преселване на население от Самоков в Разлога, както и „една струя от шопско преселническо движение, което е станало тъкмо през края на 17, през 18 и първата половина на 19в.“ „Това преселване от Самоков в Разлога може да се установи не само по живите спомени и по антропометричен начин, но и чрез говора“. (41)
Професор Александър Балабанов пише за езика на Паисий: „Интересна проблема за драматиците: историята на Паисия е написана на един никакъв език. Няма ред с ред някасва логическа еднаквост. И дяволът на филолозите, и най-големият езиковедски дедектив и изследовател на текстове не би могъл с приблизителност да определи на кой език пише Паисий, на кой български език, искам да кажа пише тоя, който с огън и бури приовава българския народ де си знае езика и да се гордее с него, с своя род, и със своя език.
Разбъркан е авторът в езика си, не знае кой път да поеме: славянски ли, български някой говор ли, западен и източив ли? Ту гъмжи от шопо – македонски изрази, ту без член подрипва речта му, ту съвсем готови или изкривени славянски или старобългарски речи....“ (42)
Както видяхме въпреки увереността на разказвачите на различни легенди за родното място на отец Паисий и желанието им с тяхна помощ да докажат правотата си, те се стремят да получат „някакъв документ с печати и подписи“. За това следва да разгледаме и писмените документи свързани с живота и делото на първия ни възрожденец. Тези документи са „Хилендарската кондика от 18 в.“ (43) и „Епархиалния поменик“ на Зограф“(44) . „Хилендарската кондика“ е надписана като „тефтер“. Тя съдържа свидетелства за присъствието и дейността на отец Паисий и брат му Лаврентий като таксидиоти в Хилендарския манастир. Както по-горе видяхме, привържениците на Доспейското и Кралевдолското предания отричат съществуването на запис в тази кондика на дарението на бащината къща в село Банско от игуменът Лаврентий. И това е наистина така в публикуваната през 1998 г. Хилендарска кондика тази бележка липсва. Прав е проф. Иван Радев, че след публикуването ѝ през 1938 г. от проф. Йордан Иванов е приемана на доверие и безкритично от следващите поколения учени (45) . Той подчертава, че в статията си „Родното място на отец Паисий се установява. Край на един продължителен спор“ във в. Зора през 1938 г. проф. Йордан Иванов изрично пише, че данните, с които разполга са извлечени именно от „Хилендарската кондика“, а не от други ръкописи от този манастир. Дори се поставя под съмнение съществуването на публикуваните от проф. Боню Ангелов (46) бележки на Йордан Иванов в НА БАН. В публикуваните от Боню Ангелов материали под надслов „Хилендарска кондика“ се казва, че става дума за „парусия“, започната през 1604 г. Според проф. Иван Радев е абсурдно Йордан Иванов и Боню Ангелов да бъркат двете. Може и така да е и да поставя в лоша светлина професионализма им, но все пак това противоречие може да се обясни, с това че Йордан Иванов е разполагал с друга кондика или тефтер. Като се има предвид, че такива тефтери обхващат много дълъг период, може да се предположи, че не са единствените писмени документи на Хилендарския манастир, отразяващи придобивките им от дарения. Проблемът е, че Йордан Иванов не е бил по-точен в наименованията на цитираните документи.
Текстът на документа, съществуването на когото се отрича от противниците на Банско като родно място на отец Паисий е следния:
„1765 лета, януариь 17 ден, какво е дошел кир проигумен Лаврентий сос поклонници от Банско и са дарили монастиро со сребърни три кръстове и сос гроша 1153. И ва той ден какво е обрекъл на св. Богородица своята отцова кукя во Банскоза Хилендарски метох, за вечно да е така, и какво се поклони на Св. Богородица ктиторски. И големо беше среброто, що донесе тогава башка от големите кръстове напрестолни, що са писани веки
пет сребърни кръстове те грош 600
четири сребърни кандилници грош 300
два потире сребърни грош 160
две чаши сребърне грош 100
един чифт пафти сребърни грош 120
Грош 1280
пет мули грош 300
три кони грош 120
пет маски грош 250
грош 670“
Бихме могли да добавим, че по косвени данни можем да съдим, че Йордан Иванов е ползвал не само една кондика от Хилендар дори и да я е получил от „трета ръка“ (йеромонах Герасим от Хилендар или Михаил Ковачев)(47) . В записките му има сведения за Банско от Хилендарска кондика от 17 в. – век по-рано от Паисий и в тях се говори за хора, които действително са съществували и той не би могъл да си ги измисли или някой друг да му подскаже за тях, като се има предвид че по това време споменът за тях е бил изгубен. Сведения и документи за тях се откриха едва през последните години. Става въпрос за хаджи Алекси – ктитор но Хилендарския манастир през 1660 г. Този хаджи Алекси е родоначалник на Сирлещоивя род в Банско, който не е свързан по никакъв начин с полемиката във връзка с родното място на Паисий и не е представлявало никакъв интерес за Йордан Иванов да „създава“ неговото име. Фамилното име на Сирлещови е от изопаченото на унгарски или еталиански име на хаджи Алекси или кир Алекси. До скоро и сред самите представители на рода беше загубено знанието за кръщелното име на родоначалника, като единствено се знаеше, че фамилията произхожда от титлата господин – кир (сър, сир или хер). Това, че Йордан Иванов е записал името на хаджи Алекси през 1938 г., не може да бъде съвпадение или мистификация. Такова „съвпадение“ опровергава намеците на Иван Радев за „криминален стил“ в позоването на сведенията свързващи Банско с Паисий Хилендарски.(48)
Съдържанието на тази записка е следното:

„Метох вече в Банско за Хилендар 7129 – 5509 = 1620 год.
Хил. конд.
1637 г.дарения богати от Банско
1660 ктитор на Хилендар от Банско х. Алекси
1681 от Банско богат гост харизал на Хилендар бахча
1762 Ристе от Банско става Калугер в Хилендар“

Факсимиле на записките на Йордан Иванов за връзките на Банско с Хилиндарския манастир през 17 в. – век по-рано от времето на Паисий. Фонд 52, опис 1, а.е.130, 35 л.-гръб
Както отбелязахме по-горе Банско късно има възможност да влезе в полезрението на българскити учени, които изследват живота и делото на Отец Паисий. Но не можем да се съгласим, че това става едва след 1912 г. по политически причини (49). За съжаление едва тогава се научава в Свободна България това, което са знаели старите хора в селото. Тук следва да посочим едно писмено предание за родното място на великия Хилендарец, според което Паисий е от Банско. Това е ръкописна тетрадка със спомени на Стефан Георгиев Карчев от с. Кресна - учител, участник в Разложко – Кресненското въстание през 1878 г. Съхранява се в музея в гр. Сандански. Нарича се „Тетрадка за битово епохално – въздлагане народно Учебно просветно – възраждане челковно Движение Св. Врачко – последствие национално Въстание Кресненско – скъпоценно геройство“ . В спомена си за учителя си от Банско Никола Попфилипов Карчев пише, че е „прадедов потомък“ на Отец Паисий. А за Банско пише „Град Банско – Разложко – Елтеп (50) мечтан Пирински Паис роди, племе свести, Култа разви, книги откри Даскал Колю (51) , Хаджи попо (52) – корин фана, разви школо.“ (53)
Има и други записани спомени на стари хора в Банско. В семейството на Тодор (Тонко) Стефанов Баанов по спомени на снаха му Манда в поменикът на светицата (икона) се е споменавал Паисий, а самият Тодор като младеж е работил в Света Гора, където по-рано имало калугери и игумени, а единият от тях написал българска история. Спомените на Манда Николова Баанова са записани от Иван Дивизиев през септември 1961 г. , а на Тодор Стефанов Баанов от пастир Герасим Попов, който за пръв път се е срещнал с него през 1895 г.(54) Друга представителка на този род Катерина Баанова също се хвалела, че в техния род имало „големи люде – търговци, игумени, а един дедо Паисий написал книга за българските царове“. (55)
Ще споменем още един записан спомен, който е известен на науката, но се цитира с грешки от някои автори(56) . Става въпрос за свидетелството на скопския митрополит Теодосий (с мирско име Васил Попилиев Гологанов) през 1912 г. във в. Мир от 18 април. В бележката „Отзиви – Някои сведения за отца Паисия“ се съобщава, че чичото на митрополита – йеромонах Теодосий – игумен на серския манастир Йоан Предтеча през 1862 г. е разказвал пред племеника си и пред архимандрид Исайя, „че когато бил дякон през 1825 г. бил изпратен от манастира в Мелник, за да се учи на гръцки от прочутия учител Адамос, намерил там да се учи и покойният Неофит Рилски, и той дякон изпратен от Рилския манастир. И двамата като братя по звание, чин и народност се сдружили и живели заедно от 1825 до 1830 година. Един ден като преговаряли предмета на деня – урока си по гръцка история, Теодосий казал на Неофита, че те учат историята на чужд нарад, а пък историята на своя народ не знаят; и понеже българският народ няма книжнина нямало кой да напише неговата история; каквото и да има написано за неговото минало, то е написано от гръцки историци. Неофит му отговорил, че за жалост много късно е писал за българите един хилендарски калугер, йеромонах Паисий, негов съотечественик от Банско (Разложко). Тази история в ръкопис Неофит имал в книгите си, земана от Рилския манастир и прочел от нея“. Както виждаме дори и това да е предание то е разказано много преди 1912 г.

Митрополит Теодосий Скопски
В рода Хадживълчеви се е пазела родова летопис, предадена на братята Минко, Йово и Лазар от баща им Димитър и допълвана от тях. Димитър М. Хадживълчев е починал през 1897 г., а синовете му са дошли в София след Разложко-кресненското въстание. Част от този летопис е цитиран в „Златна книга на дарителите“ от 1923 г. Същят текст е получил и Михаил Арнаудов от братя Хадживълчеви, цитиран е и по-късно от вестник „Утро“.
Във връзка със съпоставянето на преданията и документите в спора за родното място и гроба на отец Паисий, както и изясняване на подробности от живота му, ще се спрем и на написаното от Екатерина Бояджиева. Опитите да се вкарат нейните книги в схемата на „(ре)конструиране на локална памет“ (57) не са коректни, защото най-голямо ударение в нейните публикации е поставено на обнародване на нови документи открити в Света Гора. Ще обърнем внимание на отношението ѝ към автентичните документи свързани с изследването на живота и дейността на отец Паисий. През 1966 г. професорът от скопския университет Харалампий Поленакович публикува „Неколико непознатих података о Пајсију Хиландарском“ В Точки 6 и 7 споменава за два документа от 1767 и 1773 г., където има подписи на Паисий Хилендарски.(58) За съжаление не публикува факсимилета на цитираните документи. През 1977 г. акад. Боньо Ангелов пише във връзка с липсата на подробна информация за тези документи: „В това отношение нашата историческа наука средва да бъде по-настойчива и плавомерна в задачите. За всички е ясна необходимостта от ново поставяне и решаване на въпросите въз основа преди всичко на непосредствена работа с оригиналите, обаче нишо конкретно не се предприема в тази насока.“(59) С тази задача се заемат Екатерина Бояджиева и брат ѝ Михаил Мустаков, който многократно посещава Света Гора и донася фотокопия на редица документи свързани с живота и делото на Паисий Хилендарски, като същите са предоставени на български учени (Б.Райков) за проучване. Тези документи са публикувани наред с много качествени факсимилета и в книгите на Екатерина Бояджиева: 1. Разписка за заем от 300гроша, издадена през 1759 г. от хилендарската управа, подписана и от проигумен Паисий (60); 2.Решение на хилендарското братство от 29.09.1767 г. за разделяне на притежаваната от манастира част от светия кръст, подписана от Паисий проигумен(60) ; 3. Разпореждане от 1768 г. за начина, по който да бъде разделена частицата от кръста Господен (62) ; 4. Документ – призив за подпомагане на Хилендарския манастир; 5 Писмо но колиграфа Теодосий Грешни относно неизвестен ръкопис на Паисий Хилендарски(63) ; 6. Писмо на Паисий Хилендарски от 12 август 1773 г. до скевофилакса на Хилендар. Всички тези документи се съхраняват като фотокопия в архива на авторката. Получени са от брат ѝ Михаил Мустаков от монаха Хризостом (65), който през 70те и 80-те години е библиотекар на манастира Хилендар, след като от своя страна е набавил от виенските архиви микрофилми от ръкописите, които емисари на Мария Терезия са изнесли от манастира през 18 век и които сега се съхраняват в Австрийската столица(66) .
Ще направя съпоставката на емблематичния пасаж от „История славянобългарска“ : „О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе........“ с извадка от един австрийски данъчен документ от 1766 – 1767 година, публикуван през 1959 г. от гръцкия историк Полихронис Енепекидис. В тази книга са записани всички търговци от Османската империя, пребиваващи към тези години във Виена, заедно с информация от първа ръка за произхода, религията им, съдружници, оборот и асортимент на стоките, движение в и извън Дунавската монархия. От Банско (Разлога) са записани четири фирми. За три от тях са записани съдружниците и една от представител на фирмата както следва: Радован Хаджи Вълчо – роден в Разлога „в България“ , женен гръцка не униатска вяра (православен); Симеон Вълко – роден в Разлога Македония, гръцка неуниатска вяра; Георги Хаджи Иконом – роден в Разлога „Кралство България“, Илия Радован, роден в Разлога „Кралство България“ (67) . Симеон Вълко е представител на фирмата на Сирлещови (Хаджиниколови) и най-вероятно е от Добърско(68) . Останалите трима търговци са от Банско. Радован е син на хаджи Вълчо, Илия е представител на Хаджирадоновия род, а Георги е по-голям брат на основателя на Банската живописна школа Тома Вишанов – Молера. Както се вижда те дори не използвал томонима Македония. За своя родина посочват не просто България, а кралство България. Същото се повтаря и при Марко хаджи Вълчо (друг син на хаджи Вълчо), който пребивава в Нови Сад от 1756 година е записан през 1771 г. с прислужника си Стоян Солон от Банско „Ex Bolgaria, Loco Razlog” , а прислужникът му Богдан Бойчо, роден в Белица – „Ex Macedonia, Loco Bellicha“ (69) . По времето, когато в историческите и енциклопедични западноевропейски трудове България се споменава само като „старото разрушено царство” и българския народ като „стар” народ, който вече не съществува (70) , тези търговци са били с ясно национално самосъзнание още в самото начало на Възраждането. Това би могло да се приеме за документално свидетелство за връзката на Паисий Хилендарски със средата на банските търговци на памук от 18 в., които макар и не книжовници, имат знанието за миналото величие на България. Може би тук трябва да търсим обяснението за заявлението на Паисий, че е написал историята си за простите орачи, защото те не са притежавали знанието за миналото на отечеството си, докато представителита на търговското съсловие не са били губили това знание. Освен това заявлението на първият наш историк, че пише за простите хора е една формула, показваща, че книгата му не е с църковно предназначение. Можем да дадем пример с книгите преписани (1717-1747 г.) от йеромонаха Гавраил Стефанович от църквата св. Лука в гр. Сент-Андре – търговска колония в Унгария, който също в перписаните на просотнароден език пише многократно: „ писани на простое и уразумително знание сръбское за селяне и просте люде“(71) . Наред със стоките търговците донясят в домавете се книги, както от пътуванията до Европа, така и от поклонническите пътешествия до Света Гора и Йеросалим. Пример за съдържанието на домашните им библиотеки са две книги от личната библиотеката, закупена от сръбското правителство от вдовицата на дипломата на княз Милош – банскалията Михаил Герман. Това са номоканон (пергамент), съдържащ и стар вариант на „Летопис на сръбските царе“ и още една по-нова книга, писана на хартия, съдържаща богослужебни текстове, а също и история на Сърбия. По-старата книга е била притежание на поклонник в Света Гора и на Божи гроб, купена за 4 гроша от йеромонах Алексий игумен на манастира Валявче през 1760 г. В по-новата има интересни приписки за чума през 1555 г., комета през 1556, отбелязана е смъртта на Сюлейман Великолепни при град Сегед през 1566 г. Следващите записи са относно руско-турската война през 1676-1681 г. и накрая (на запазените страници) посещението на руския цар Петър I през 1692 г. във Виена. „Дойде Петър цар московски цесару Леаполду у Беч. Ту се видоше 2 цара.“ (72) Навярно тези книги са семейно притежание на фамилията Герман (73), а както личи от приписките те са писани от свидетели на събитията. Цар Петър „дойде“ във Виена, където е пирсъствал и този, който е направил записът. Най-късната приписка е около 1717 г. Още в средата на банските търговци първият български историк Паисий Хилендарски е имал възможност да се запознае с исторически писания от минали векове, какъвто е и летописът на сръбските крале – послужил му като един от източниците на История Славяно-болгарска, и да се събуди интересът му към истината за българската история.
Марко Георгиевич, който е един от дипломатите извоювали независимостта на Сърбия, остава патриот през целия си живот и според свидетелство на Вук Караджич, пред учителя си по френски банскалията е твърдял, че българския народ е по-велик и знатен от сръбския , израз който ни напомня за творбата на великия му съотечественик отец Паисий Хилендарски, написана шейсет години преди това. Можем само да гадаем дали М. Георгиевич е бил запознат с нея (74).

Факсимиле от записките на Йордан Иванов във връзка с дарението на проигумен Лавренитий на бащината си къща в Банско на манастира Хилендар – фонд 52, опис 1, а.е. 130, лист 51.
Интерес в спора за произхода на Паисий Хилендарски представляват и преписите на Историята. Както беше посочено по-горе според дописката на митрополит Теодосий Скопски, чичо му игуменът на серския манастир Св.Йоан Предтеча е разказвал, че между книгите на Неофит Рилски се е намирал препис от Историята на Отец Паисий. Самият Неофит Рилски е споделял, че неговият баща поп Петър Бенин, който е бил поклонник на елинската култура, след прочитенето на препис на Историята станал враг на всичко гръцко. За съжаление съдбата на този препис не е известен.(75) Според Александър Чучулаин учителят Никола Попфилипов е притежавал препис на Историята, получен от Неофит Рилски (76), чийто сродник е, но не е известно дали това е същия препис. Известни са още четири късни преписа на Паисиевата история, като е запазен само един, които се съхранява в МК Банско. Направен е през 1882 г. и е препис от печатното издание на Христаки Павлович от 1844 г. Преписвачът е Костовин Иванов Чучулаин. Преписван е от друг препис на Царственика. Преди него са съществували още три преписа - на Георги Хаджирусков напревен от Царственика, този на Г.Н. Рупчин не е известно дали е препис от ръкопис или от печатното издание. За третият препис (1880 г.) – на Иван Д. Чучулаин е известно от негово лично свидетелство, че е преписвал от Царственика на Христаки Павлович. Както подчертахме и по-горе, въпреки че в това издание не е посочен авторът на Историятау Иван Чучулаин е знаел, че това е Паисий, и че е от Банско. Този препис е унищожен от бащата на преписвача при един обиск на дома им от турците. (77)
Във връзка със спора за родното място на Паисий Хилендарски ше спомена само още един препис, чиято поява през 1998 г. е свързана с много мистерии и политически страсти. Тъй като тайнствените дарители са свързани със Самоков това дава основание на директора на НИМ, където се съхранява преписа да прави спекулации, че това е свързано и с произхода на самия Паисий . Според изследователите му преписът е от 80-те години на 18 в. и най-вероятно е от Самоков(78) , но това не дава никакви нови данни за автора на първоизточника.
От направеното изложение се вижда, че от голяма част от хората приписват на устният разказ безкритично достоверност и роля на първоизточник, както и основен аргументационнен фактор. Това става без да се търсят документи дори и да съществуват такива. Не се прави съпоставка на разказаното и чутото по време и място с други събития, които биха могли да са коректив. Легендите имат в своя полза много предимства. По-занимателни са, по-популярни от запознаването и осмислянето на един документ, както и по-лесно смилаеми за широката публика. От друга страна легендата също може и трябва да бъде добър източник на информация за минолото, но следва да бъде много задълбочено проучван нейният произход и първопричината за възникването ѝ.
32. Иван Ненов, Цитираното произведение. Стр. 26
33.Сп. „Илюстрация Светлина“ год. ХХ (1912) кн. 4, стр. 12-14
34. Калина Стоилова, Поменик на Хилендарския манастир от 1767 г. , Исторически преглед 1978, кн. 3 стр. 95
35. Н Дучић, архимандрит, Старине Хиландарски , Гласник Србског ученог друштва, кн. 56, Белград 1884, стр. 57
36. Екатерина Бояджиева, Паисий Хилендарски Пътят на неговия живот, С 2012, стр. 80-81
37.Елена Попова, Зографът Христо Димитров от Самоков, С 2001, стр. 271-274
38. Иван Ненов, Цитираното произведение, стр.. 17
39. Марин Дринов, Отец Паисий, неговото време, нетовата история и учениците му, Периодично списани на БКД; Н. Алексиев, Разложкия говор, Македонски преглед, год. 6, кн. 3, стр.107; Александър Чучулаин, За езика на Паисиевата история, в. Отец Паисий, Възпоменателен брой , 1938 г. стр. 7
40. Иван Снегаров, За родното място на Паисий Хилендарски, в Паисий Хилендарски и неговата епоха, С 1962 стр. 423-429; Иван Радев, Отец Паисий Хилендарски,Контекст и отгласи от личността и делото му, С 2012
41. Димитър Яранов, Антропометрични изучавания на населението в Разлог, Македонски преглед кн. 2, 1932, стр. 44-45
42. Александър Балабанов, Паисий, в. Отец Паисий, възпоменателен брой 1938 г.
43. Райков, Б. „Хилендарската кондика от 18 в.“ С 1998
44. Михаил Ковачев, „Епархиалния поменик“ на Зограф С. 1942
45. Иван Радев, Отец Паисий Хилендарски. Контекст и отгласи от личността и делото му. С2012
46.Паисий Хилендарски, История Славяноболгарская. Никифоров препис от 1772. Подготвил за печат Боню Ст.Ангелов С. БАН 1961
47.Иван Радев, Отец Паисий Хилендарски. Контекст и отгаласи от личността и длото му. С2012 стр. 50
48. Иван Радев, Пак там.
49. Цветалина Димитрова, Народната история между уствост и писменост, С 2013, стр.152
50. Връх Вихрен
51. Даскал Николо поп Филипов
52. Хаджипопови – родът, от който произхожда зографът Томо Вишанов – Молера – основоположншк на банската живописна школа.
53. Иван Дивизиев, Банско – родното място на Паисий Хилиндарски, Благоевград 1971, стр.68-69
54. Пак там, стр. 56-59
55. Пак там.
56. Цветалина Димитрова, цитираното съчи. Стр. 160
57. Цветелина Димитрова, Цит.съч. стр. 157
58. Хиландарски зборник I Беотрад 1966, стр. 171-179
59. Ангелов Боньо, Из историята на старобългарската и възрожденската литература, С 1977 г., с. 208
60. Бояджиева Екатерина, Банско през Възраждането, събития и личности, С 2009, стр. 90
61. Пак там, стр. 94
62. Пак там, стр. 95
63. Пак там, стр. 96-97
64. Пак там, стр. 100
65. Хризостом (1939-2012) – епископ на Жича, Сърбия
66. В разкази пред авторката Михаил Мустаков наричаше запознанството си с Хризосом чудо , позволило му да успее да получи така търсените документи свързани с делото на Паисий. (записи от 2008 и 2009 гг.в домът му в София и в Банско на представянето на книгата на сестра му)
67.Polychronis K. Enepekides, Griechische Handelsgesellschaften und Kaufleute in Wien aus dem Jahre 1766 (Eine Konskriptionbuch), Thessalonike 1959 стр. 13 и 28
68.Лазар Цанзов, Лазар Цинзов, Добърско – Връстник та България, Хоризонти 2004
69. Марта Бур – Марковска - Балканите и унгарският пазар през 18 в. С. 1977г.- стр. 155-156
70. Lous Moreri, Les Grand Dictionaire historique, Premier edition de Basle en Francois, en six volumes, t. II, Basle MDCCXXXI (1731), 723 стр., 462 стр
71.Гласник Српског ученог друшства № 34, Гаврило Витковић, О књижевном раду јеромонаха Гавраила Стефановића , Београд 1872, стр. 154
72. Гласник Дружства Српске Словесности № 1-3 1847 , Древности србски, 1. Стане србског нородног музеума, Б. Книги – стр. 162-170
73. Герман (Голеви) стар търговски род от Банско, свързани историята на Сърбия. От този род са информаторите на Вук Караджич за написването на неговия Додатък за българския език.
74. Гавриловић Михайло, Милош Обреновић, т. II 1908, Београд, стр. 536 цитирано по Екатерина Бояджиева, Банско неугасващи имена от Възраждането, стр. 91
75.Светла Барякова, Известна ли е Паисиевата истори в Банско, в. Отец Паисий, 2007
76. Пак там.
77. И. Чучулаин, Кратко Описание на заселването на Банско, събрано от предания на стари хора”, Държавния архив – гр. Благоевград. ЕП -88
78. Божидар Димитров, Беловота на „История славянобългарска“ – предговор В: Паисий Хилиндарски, История славянобългарска 1762 белова, Сафия 2003, а също и многократни изяви на Божидар Димитров в СМИ, които трудно могат да бъдат проследени изчерпателно.
79. Надежда Драгова, Преписът на „История славянобългарска“ в Националния исторически музей -
предговор В: Паисий Хилиндарски, История славянобългарска 1762 белова, Сафия 2003; Иван Радев, За т.н. втори самоковски препис и неговия автор., сп. Онгъл. 2013, бр. 5, стр. 44

ДОКУМЕНТИ И ПРЕДАНИЯ В СПОР ЗА РОДНОТО МЯСТО НА ОТЕЦ ПАИСИЙ - трета част

ДОКУМЕНТИ И ПРЕДАНИЯ В СПОР ЗА РОДНОТО МЯСТО НА ОТЕЦ ПАИСИЙ
Светлана Дяконова-Арсен
Проф. Снегаров започва разглеждането на въпроса за административно-църковното място на областта Разлога още от далечния 11 в. и падането на части, а накрая и цяла България под Византийска власт. Той изказва мнение, че може би в тези времена Разлога, който до тогава се е числял към Велбъждската епархия (обхващала Велбъжд, Сътеска, Джерман, Теример, Стоб, Долна Сътеска и Разлог), е изпаднал от последната - „ще да е бил откъснат от Велбъждската епархия и присъединен към някоя (?) съседна епархия във Византийската територия. Същото положение ще да е било и когато Велбъжд и околността му се е намирали под сръбска власт.“(18) Съседната епархи не е и Крупнишката според учения т.е. професор Иван Снегаров поставя под съмнение мястото на Разлога, в която и да е епархия. Това, което ще да е било според Снегаров, не е подкрепено с никакво доказателства, а е само предположение. Следователно няма никакви данни, че Разлога не е бил във Велбъжската епархия и през 16 в., когато Дупнишко, Самоковско и Кюстендилско и Крупник минават към Ипекската епархия. По това време и Самоков се издига до митрополия, в чийто състав влизат Самоковска, Дупнишка и Радомирска околия т.е. част от диоцеза на Велбъжската(19) .
Най-интересното е, че самият Снегоров си противеречи, както ще видим, ако цитираме неговият капитален труд „История на Охридската архиепископия-патриаршия отъ падането ѝ подъ турцитѣ до нейното унищожение (1394–1767 г.)“ от 1932, където на страница 65 пише: „.....игуменътъ на Милешевския манастирь Макарий, навѣрно братъ на великия везиръ Мехмедъ Соколовичъ (1565—1579), е станалъ автокефаленъ ипекски архиепископъ, като е отнелъ отъ Охридската архиепископия всички сръбски епархии и българскитѣ скопска, морозвиздска, нишка и кюстендилска (заедно съ Разлогъ).“, а на стр. 157 -: „Отъ 1410 г. Охридскиятъ диоцезъ се разширилъ на североизтокъ. Отъ р. Струма (може би, подъ с. Крупникъ) границата е вървѣла на изтокъ и, обхващайки Разлогъ....“ т.е. все пак и според Снегаров Разлога не е в някоя друга съседна епархия.
Според сръбски документални източници, българските земи влизащи в Ипекската патриаршия са Пирот, Ихтиман, Радомир и Самоков, по-натътък на юг по границата на някогашното деспотство на Углеш, или Разлог, Неврокоп, Мелник, Петрич и Струмица.(20) Ще добавим ще, че в помениците на Ипекската патриаршия през 1664 г. се споменават заедно Самоков и Разлог. „Лист 110 Максим с Божията милост патриарх ипек. Пут от Самоков и от Разлога (7172 =1664)“(21)
Опитващите се да изключат Банско и Разлога от Самоковска епархия непрекъснато си противоречат. Така Иван Радев от една страна цитира запис от Хилендарската кондика от датата 25 януари 1760 г. :
„Прииде брат наш проигумен кир Паисий от Самоковска епархия и предаде 340 гроша, и вещи, сребро, злато и църковна утвар за 370 гроша. И първи път, в лето 1755, е предал 500 гроша, и от хаджи Вълчо – 500 гроша“.
От една страна се отрича връзката на Банско и хаджи Вълчо с Паисий и Самоковска епархия, от друга се задава въпрос защо дарението на хаджи Вълчо, за когото е известно, че е от Банско (монасите не са счели за нужно да уточняват кой е този човек), е записано от Самоковска епархия (22).
И накрая, съществува ясно писмено доказателство, автентичен документ, кайто потвърждава принадлежността на Разложко към Самоковска епархия по време на написването на Историята на Паисий. Този документ е от 1744 г. и се съхранява не другаде, а в Самоковския исторически музей. Това е требник от края на 17 в. и дописван и подвързан през 1744 г. В него е записано през тази същата година 1744 г. – 18 години преди завършването на История Славяно-болгарска „благочестиваго господина митрополита Мелентия самоковский и дупнички и разлошки и прочи.....“(23)

Требник от края на 17 в. и от 1744 г. л. 228 – бележка на II писач, дяк Негро (24)
„Търсачите“ на родното място на отец Паисий вече сто години го „откриват“ навсякъде, където има легенди за свещеници – „попове и калугери“ и някоя и друга стара книга. Разказват апсурдно звучащи твърдения и отричат съществуването на документите. Подобен е случая и с версията за родното място на Паисий в Самоков и в частност Доспейската версия. Тук на пръв поглед всички е много истинско и достоверно. Самият монах е написал, че идва от Самоковска епархия. Това и името на брат му - игуменът Лаврентий са отправните точки на всички изследователи. Ето го и Доспейското предание:
“Отец Паисий е роден в село Доспей, починал е в Самоков и е погребан в старите гробища на града, които бяха в двора на черковата “Св. Николай”. Това зная от Баба ни Фота и майка ми Сузана, които казваха още, че баба ни придружавала дякона (к.а.) из Самоковско, Банско, Беровско и Струмишко, та чак до Велес, където из градове, села и манастири проповядвали българската вяра.”
Това са думи на монахинята Евантия Алексова Сахатчи, служителка в метоха “Св. Богородица” в гр. Самоков, които записва в дневника си на 10 октомври 1918 г. при демобилизирането му в Самоков като войник в Първата световна война Никола Чолаков . Монахинята Евантия е дъщеря на Сузана – сестрата на Константин Г. Фотинов, внучка на Хаджи Фота Йовчева и последната обитателка на игуменската й килия в метоха.(25) Никола Чолаков продължава : “ще се спрем на факта, че Паисий е обикалял с Фота Йовчева (Баба Фота), “мъжка жена”, по спомените на внучката й, родена през 1734 г. – дванайсет години след Паисий. Тази дружба между двамата е била скрепена “от едни и същи мисли и идеи за събуждане на българския народ, за духовно и политическо осъзнаване в онова тъмно робство, са се опознали и дружно са бродили из голямата Самоковска епархия…” (Н. Чолаков, пак там.) Не са ли това трите години, преди Паисий да отиде в Котел!“
Кое тук е фактът!? Това че един монах, доказал на практика своето безпрекословно отдаване на монашеския живот обикаля три години из България с някаква „мъжка жена“, пък била тя и бабата на Константин Фотинов. Да не говорим колко малко точни подробности се знаят от фамилната история на Фотинови, въпреки че Константин Фотинов има един от най-големите архиви. Според Надя Данова, обработвала огромния архив на този наш възрожденец името на баба Фота е свързано с редица легенди и разкази. (26)
Ето и други моменти от доспейските претенции за родното място на отец Паисий:
"През 1910 година, през септември, в Доспей бе създадено читалище, което наименуваха "Отец Паисий". Сложихме му това име, защото всички тогава знаехме, че Паисий е от нашето село. Но учителят Христо Марков, който беше основател на читалището не се задоволяваше с тия приказки. Документ искаше да има, че наистина Паисий е доспеец. (За такъв документ Хр. Марков ще се бори и по-късно; част от документацията е запазена. Бел. мой.) И нали по това време, малко преди Балканската война, моят чичо Василий беше архимандрит в Хилендарския манастир, Христо Марков изпрати мен в Света гора да се добера до истината и ако е вярно, че Паисий е от Доспей, да взема и донеса документ. И аз отидох. Чичо ми показа килията на Паисий, страници от историята му и ме заведе при един старец, който още 17 като юноша е знаел за Отец Паисий, а когато е пораснал станал калугер и библиотекар в манастира. Но думите му, че Паисий е от Доспей трябваше да се потвърдят писмено. А беше съвсем стар и на легло. Придържайки го с ръце от двете страни ние с чичо го изведохме навън и с каруца го заведохме в град Карея, където беше конака. Та старецът каза същото и бе издаден документ с печат, че Паисий е от Доспей. Донесох аз документа и го предадох на Христо Марков. Той се зарадва много и още същия ден отиде в София да го отнесе в Министерството на просветата. Занесе го той, върна се и всички зачакахме официално известие, че Паисий и от Доспей. Но такова известие няма и до днес. Малко след това обаче започна да се говори, че Паисий е от Кралев дол. По тайни пътища Христо Марков проучи каква е работата. В министерството документът попаднал в ръцете на някой си Кралевски (човек в министерството от Кралев дол) и изчезнал безследно. След това Христо Марков поиска да извади втори документ, но връзка с Хилендарския манастир не можа да се установи. Балканската война бе започнала и възпря всичко." (Тодор Прасков, "Аз бях на Света гора", в. "Самоковска комуна", 1962 г.)(27) . Така е разказана историята през 1962 г., но петдесет години по-рано самият Христо Марков описва „мисията“ на Тодор (Стойнев) Прасков по друг начин: „Многоученият монах, о. Сава, досегашен библиотекар в Хилендар, пред пред един момък от с. Доспей, именуем Тодор Стойнев, който бидейки роднина с един калугер от Хилендар, два пъти вече как отива по частни свои работи при роднината си и понеже момъкът бе задължен от нас да разпита по-старите братя по родното място на о. Паисий, казал следующето :“Паисий Хилендарски е родом от с. Доспей, Самоковско, от свещеннически род. Аз съм срещал, продължил старецът, нейде написано из книжата това същото, що ви казвам, но сега на мога да ви намеря тая забележка, ала, докато си тръгнете, ще я намеря и ще ви посоча къде е написано“. ........Но за зла чест, малко след това, старецът – о. Сава скоропостижно се поминал в края на миналата 1911 год. и „библиотеката, когато си тръгнах, каза момъка бе запечатана“(28) . Както се вижда през 1912 г. не става дума за никакъв документ издаден от Карея и в последствие унищожен от „противниковия лагер“ в с. Кралев дол.
Дори да беше съществувал т.н. документ, не е нищо друго освен записан през 1910 г. устен разказ на много стар и немощен монах, достоверността на когото трудно може да се потвърди и с десет печата от Карея и по същество не се различава с другите „интервюта“ със стари хора, записани във вестниците в началото на 20-век. А какви страници от „Историята“ в манастира Хилендар е показал чичото – архимандрит Василий може само да гадаем. Загубили „документа“ дълго време търсят и „намират“ заговори и конспирации в научните изследвания на Йордан Иванов и други учени правили проучвания в Света Гора – в Зограф и Хилендар.
Според изказване на Христо Марков, цитирано във в. Вечерна поща от 1907 г. бр. 2104, родът на Паисий, който несъмнано бил от с. Доспей е изчезнал през време на „Голяма чума“ през 1813-1814 г. и къщата им запустяла. Едва през 1923 г. в Доспей се говори за потомци на Паисий и негова къща, когато се появява Кралевдолското предание, в което акцента е точно на къща и чешма.
Самоковската легенда продължава да се самовъзпроизвежда. През 1972 г. на честването на 250 години от рождението на Паисий Хилендарски викат от с. Доспей Елена Попова, която знае имената и родословията на съселяните си и пазела поменик на рода на преписвача на „История славянобългарска“ поп Алексо Попович Велкович. И този документ също бил изчезнал. Питат възрастната жена дали знае името на Паисий и от кой род е. Тя вдига рамене. На другата сутрин казала на семейството си, че „Насъне научила“ името на Паисий и то било Панте Горигоров. (29)
В голямото им желание да докажат своята версия, поддръжниците ѝ от Самоков и Доспей дори дават пари за научна есдпедиция, но самите дори не правят голяма разлика между двата манастира, които най-малкото са отдалечени териториално, да не говорим за манастирската книжнина, като наричат всичко известно им „Кондиката“. „Преписал е наново Историята – черновата ще остави в Хилендар“(30) твърди Иван Ненов. Както е известно обаче черновата на Историята се намира не в Хилендар, а в Зограф. След като не са в състояние да представят какъвто и да е писмен паметник, привържениците на тази легенда правят единственото, което е във възможностите и компетентността им. Започват да отричат съществуването на публикуваните от академик Йордан Иванов документи, като отново пишат за „велика конспирация“ и се позовават на докладите до Министерството на просвещението на проф. Васил Захариев (31). Въпреки, че обявяват приписката в една от Хилендарските кондики, в която се казва, че Лаврентий дарява бащината си къща в Банско на манастира, за фалшификат привържениците на Доспейското предание спорят и по съдържанието ѝ. Търсят противоречия в собствеността на Лаврентий върху бащината му къща. Явяват се адвокати на Паисий и защитават правото му на собственост върху част от къщата и необходимостта и той да дари своя дял. Най-простото обяснение би могло да бъде, че братята са разделили наследството си и всеки е разполагал със собствен дял, а делът на Лаврентий е дарената къща.
18.Иван Снегаров, цитираното съчинение, стр. 416
19. Пак там. Стр.416-417
20.Гласник Белград 1856 , кн. VIII, О границама, докле се е простирала область негдашнег Печског Патриархата, стр.129
21. Гласник Белград 1875, кн. XLII, Српски поменици 15-18 века од Стојьна Наваконића, стр. 8
22. Иван Радев, Отец Паисий Хилендарски. Контекст и отгласи от личността и делото му. С2012 стр. 25
23. Аксиния Джурова, Вася Велинова, Опис на ръкописите от Самоков, С 2002 стр. 20 и таблица 4.
24.Пак там - Требник от края на 17 в. и от 1744 г. л. 228 – бележка на II писач, дяк Негро таблица 4
25. Иван Ненов, Истината за родното място на Паисий Хирендарски, Под редакцията на проф. д.ф.н. Симеон Янев София, 2003 г. Български писател, стр. 10
26. Надя Данова, Константин Георгиев Фотинов в културната и идейно политическото развитеи на Балканите през 19 в. С, 1994, стр. 80
27.Иван Ненов, Цитираното произведение стр. 16-17
28. Сп. „Илюстрация Светлина“ год. ХХ (1912) кн. 4, стр. 12-14
29.Цветелина Димитрова, Преданията за родното място на Паисий Хилиндарски в локалната и националната памет, сп. Ългарски фолклор, кн.2, 2007стр. 111
30. Иван Ненов, Цитираното произведение, стр. 10
31. Също от Самоков
СЛЕДВА

ДОКУМЕНТИ И ПРЕДАНИЯ В СПОР ЗА РОДНОТО МЯСТО НА ОТЕЦ ПАИСИЙ - втора част

ДОКУМЕНТИ И ПРЕДАНИЯ В СПОР ЗА РОДНОТО МЯСТО НА ОТЕЦ ПАИСИЙ
Светлана Дяконова-Арсен

Най-агресивна винаги е била Кралевдолската претенция за родното място на отец Паисий. Поради тази причина може би застъпниците на другите версии са я опровергавали по-настойчиво отколкото са спорили с доводите доказващи Банско като родно място на първият ни възрожденец. Както споменахме по-горе най-голям принос за издигане и разпространяване през 1923 г. на легендите за това, че с. Кралев дол е родно място на Паисий Хилендарски и е Веле Петров Кралевски – филолог, преподавател по българска литература и училищен инспектор. Тук ще предам накратко тезата на В. Кралевски преразказана от неговия днешен последовател Цанко Живков :
„При посещения в родното си село Кралевдол той (В. Кралевски) се натъква на интересно предание; цял голям род там се нарича Паисов, явно по името на духовно, а не светско лице. От потомците на този род и от други селяни научава, че между Кралевдол и някои съседни села съществува отдавнашна и постоянна връзка с българските манастири в Атон. Група селяни са отивали там на гурбет, превозвали са стоки или са работели на манастирските строежи, градини и пасища. Някои от тях се покалугерявали и оставали там завинаги. Така е станало с братята на кралевдолския свещеник поп Цветан, които се покалугерили в Атон под имената Лаврентий и Паисий. Когато починал поп Цветан, на четирийсетия ден дошли в Кралевдол двамата му братя монаси и отслужили парастас. Лаврентий си заминал скоро, а Паисий, понеже имал и свещенически чин, останал шест месеца в селото да служи, докато се намери друг свещеник. През това време той въвел някои светогорски порядки в черковното служене, съградил и една чешма, която и досега се поддържа от Паисиевия род и се нарича Паисиевата или Калужарец (Калугерец) по местния говор. Изглежда този Паисий е бил авторитетна и ярка личност, та след неговото заминаване целият им род вместо Поповци, взели да го наричат Паисов, Паисиете.“(9)
До 1923 г. В. Кралевски не знае, че Паисий е роден в неговото село, а вече е бил "дипломиран филолог и учител". Изведнаж го научава от дядо Василко Паисов, когото познава отдавна и чак сега решава да задава въпроси, на които е получил предварително очаквани отговори.
Тези разкази не са подкрепени с никакви писмени документи. Поради тази причина аргументите в защита на тези легенди са, че всички публикувани документи са фалшификат, без може на тях да се противопостави нещо друго. Подчертава се „простотата“ на Паисий, че бил писал за „простите орачи, копачи и занаятчии“ и се принизява до голяма степен делото и ефекта от него.
Но да се върнем на първоизточника на легендата от с. Кралев дол или ако не първоизточника то на информатора на изледователите на проблема през 30-те години на миналия век. Той е герой на репортажи и „интервюта“ от 1934 и 1935 гг. във вестниците „Вестник на вестниците“ – издание на дружеството на столичните журналисти – автор Филип Чипев; „Утро“ – автор Р. Янков, в. „Днес“ и др. Би следвало да е роднина на Василко Паисов, но от този Василко няма и следа в тези вестници. Това е много възрастен селянин с шопска носия на име Цаню Тренчев, за когото се твърди , че през 1935 г. е на 98 години. Самата статия е озаглавена „При правнука на От. Паисий – на чаша кафе с дядо Цоню Тренчев – смътните спомени (к.н.) за „калугера“. – исторически (к.н.) данни за родното място на Паисия. – На гроба на брата на отец Паиси-.“ (10)

Вестник Утро 2 октомври 1935 г.

Вестник Днес 30 септември 1936 г.
Ето и част от „интервюто“ с дядо Цоню Тренчев. :
„Нещо има, обаче много по интересно. В с. Кралев дол е още жив един 98 год. Старец, чиито спомени навеждат най-красноречиво, че тук именно трябва да се търси родното място на отца Паисия. Потърсвам ДЯДО ЦОНьО ТРЕНЧЕВ, когото аз вече познавах от миналите си гостувания в Кралев дол. Запътвам се към къщата му, издигната на същото място, където е била и родната къща на Паисия. Изкачвам с мъка големите каменни бърда. Каква бе моята изненада, когато насреща, съвсем сам полупрегърбен, опиращ се на овчарска тояга , слизаше и той да „участва“ в тържеството. Спирам го и искам да му помогна. С глава, почти обрасла в косми, под рунтавите вежди на която гледат полузамъглено вече две очи, дядо Цоньо се спира. Говоря му нещо, но той или не ме чува или пък слабо ме разбира. Принуден съм да викам едва ли не, за да му обясня кой съм и да го накарам да се върнем в къщата му, от където той току що бе излязъл. Предлагам му цигара. ...........................
- Как си, дядо Цоньо – викам му аз. Как се чувстваш?
- Абе много станаха годините май, та не зная. По-лесно вдигах едно време по сто и двайсе оки глина (11) , отколкото сега една чаша вино.
- Помниш ли от стари, дядо Цоньо? За някакъв калугер или за „светогорец“?
- Остави. Много мъчиха човека. Но народа си го обичаше. Той служил в старата църква, поп Цветан го викали. Закопали го в старите гробища, ей там и дядо Цоньо сочи към края на селото, където е гробът на брата на Паисия поп Цветан.
-Ами да си чувал нещо брат да е имал поп Цветан?
- Уа-Уа – се провиква се дядо Цоньо. Поп Паис го викали. Калугер бил в гръцко. Турците много го гонили и мъчили. Чак и нас гониха, много борчове оставил, та искат от нас да ги плащаме. И дядо Цоньо ме гледа подозрително. Мисли си човекът, че съм едва ли не някое преоблечено заптие, което е дошло да му вземе заради борча на поп Паис имота или душата.......
- Какво стана с поп Паис, дядо Цоньо?
- Убили са го поганците. Те тогава трепеха всички. Той дошел на 40 ден на брат си да направи равнение и после никой не го видял. Тогаз той е построил една чешма край селото , която нарекли „калужерец“. И днес си стои чешмата.
Дядо Цоньо се задъхва. В това време неговата правнучка но донася кафе. Дядо Цоньо сърба, сграбчил чашата в лапите си.
- Абе сладко това, ама ако има една ракийка да му гаврътна, по ще е хубаво......... Та до кога искат да живея? Да не би да трябва аз да изплатя всичките борчове на поп Паис........
Нямаме време за по-дълги „беседи“. Хващам под ръка дядо Цоньо и го завеждам на гроба на поп Цветан, брат на от. Паисии и прадядо на дядо Цоньо. Отслужва се заупокойна молитва.................................................
Дядо Цоньо примигва, гледа и все се озърта дали от някъде няма да дойдат турците и да му искат да плати борчовете на .....“калугера“.
Във вестник „Вестник на вестниците“ е описано подобно посещение на писатели и журналисти в с. Кралев дол и с декларативен тон е обявено от автора Филип Чипев, че това село е родното място на отец Паисий. Но много странно как завършва статията – отново със същия герой дядо Цоньо Тренчев:
Най-старият от потомците на Паисий е дядо Цоню Тренчев – правнук на брата на светогорския монах – поп Цветан – 98 – годишен, но още способен да вижда, да чува и да пуши цигара, която се загубва между пръстите на гигантската му ръка, въляла и вдигала някога 100 оки глина.....
Дядо Цоню не се гордее , че е потомък на един от най-заслужилите народни будители. Той и н е з н а е т о в а: дори се страхува от тия разпитвания за „калугеро“, да не би да е оставил борч и сега да го плаща той....“ (12)
Както се вижда от двете статии, източникът на „историческите данни за родното място на отец Паисий“ не е нито надежден, ни достоверен. Както единият от авторите признава – дядо Цоньо не е казвал, че е в роднински връзки с отец Паисий. По-скоро авторът на „интервюто“ му поставя думи в устата, въпреки че той „слабо го разбира“ и има „смътни спомени“. В с . Кралев дол се разказва историята на един род, която няма допирни точки с известното за отец Паисий, освен споменаването на калугер светогорец, каквито има много из цяла България. Самото фиксиране върху темата за някакъв дълг на Паисий към турците, заради който е преследван и изчезнал е показателно, като се има предвид известното от Хилендарската кондика. Там недвусмислино се вижда колко успешни таксидиоти са бил Паисий и Лаврентий и какво количество пари и други помощи са донасяли в манастира. Според Матея Матеич, професор в Охайския държавен университет – град Кълъмбъс (САЩ), в периода 1750-1766 г. само Лаврентии е донесъл на манастира 22 416 гроша.(13)
Според „устното разследване“, както го нарича Веле Кралевски, поп Цветан и братята му Паисий и Лаврентий много добре живели, но после турците зопочнали да преследват Паисй като „комита и бунтовник“. Поп Цветан много страдал от турците заради брат си, който бил „бунтовник и богат“. Той донесъл парите си „цяла хазна“ в дома на брат си в Кралев дол, а той самият ходел да бунтува хората по България.(14) Това устно разследване по-скоро е допълнително обогатяване на разказа с литературни елементи, тъй като не е подкрепено с нито един документ.
Наблягането на фамилното име Попови съществуващо във всяко българска селище е абсолютно безсмислено. Тъй като един монах няма потомство Паисий не би могъл да остави фамилно име Паисиеви. От самата „История“ няма и следа, а за пътувания в „немската земя“ да не говорим.

Факсимиле от приписки в шестоднев намирал се в постницата Св. Ив. Зеленишки.(15)
Във статията „Троянски манастир – из бележките ми за историята на манастира“ във вестник Мир Д. Кацев-Бурски публикува две приписки от Троян, в които се споменава някой си Паисий от Кралево през 1777 г. Би могло да се предположи, че това е Кралевдолския Паисий, но ние вече знаем, че първият български историограф не е доживял до тази година, а е починал през 1773 г. в Ампелино, Асеновград. Ако наистина този Паисий, минал през постницата Св. Ив. Зеленишки и оставил приписката е Паисий от Кралев дол, това още веднаж показва, че Паисий от Кралев дол не Паисий Хилендарски.
По повод на това предание е назначена "специална комисия" начело с проф.Ив. Снегаров, която представя на Софийската митрополия протокол, с който се ангажира, че отец Паисий е от с. Кралев дол, опроверган по-късно в публикациите на Йордан Иванов и Юрдан Трифонов. Проф. Иван Снегаров обаче никога не се отказва от своето мнение. Според него „Най-напред съшествува спор, дали Разлог е влизал в Самоковска епархия през времето на Паисий, т.е. през първата половина на 18 в.“ (16) Той отрича меродавността на публикувания „Епархиалин поменик“, защото бил препис от по-стар документ, т.е. на информацията за събитията от средата на 18 в. преписана от монасите през 90-те години на същия не може да се вярва, въпреки че между 1757г. и 1792 г. са минали само 35 години и може би е имало живи свидетели. (17)

9. Цанко Живков, "РОДНА РЕЧ" В СПОРА ЗА ЕЗИКА И РОДНОТО МЯСТО НА ПАИСИЙ, сп. Родна реч брой 1-2/ 2002 г
10. Р. Янков, в. Утро , год.XXV, бр. 7839, 2.10.1935г., стр. 6
11. Около 140 кг.!?
12. Филип Чипев, Там, дето се роди отец Паисий, в. „Вестник на вестниците“28 май 1934 г.р бр. 72 стр. 8
13. Matejic, M. Hilandar at the Time of Paisij Hilandarski& 1745-1773 – Palaeobulgarica БАН 1980,кн. 3 стл. 32-44
14. Цветелина Димитрова, Преданията за родното място на Паисий Хилендарски в локалната и национална памет. Сп. Български фолклор кн. 2, 2007 стр. 110
15. Д. Кацев Бурски, Троянски манастир – из бележките ми за историята на манастира. В. Мир брой 10541, 7.09.1935 г. стр. 3
16. Иван Снегаров, За родното място на Паисий Хилендарски, В Паисий Хилендарски и неговата епоха, С. 1962 , стр. 415
17. Димитър Хадживълчев, Банско е родното място на Паисий Хилиндарски, Църковен вестник год. 68, бр. 22, 1.08.1967 г. стр. 3

ДОКУМЕНТИ И ПРЕДАНИЯ В СПОР ЗА РОДНОТО МЯСТО НА ОТЕЦ ПАИСИЙ - първа част

ДОКУМЕНТИ И ПРЕДАНИЯ В СПОР ЗА РОДНОТО МЯСТО НА ОТЕЦ ПАИСИЙ
Светлана Дяконова-Арсен

Спорът за родното място на отец Паисий Хилендарски може да се нарече вековен. Обикновено той се ожесточава около годишнини свързани с „История славяно-българска“. Оспорващите наложилата се академична теза родното място, семейството и гробът на българския историк са непримирими с поражението си и не се отказват отново и отново да тиражират своите версии. Тези версии се основават на неясни спомени и не разполагат с документално потвърждение. Още повече, като не са в състояние да представят документи, тези автори на краеведчески изследвания обявяват съществуващите и публикувани документи за фалшификат и обвиняват уважавани учени в заговор. Въпреки това е редно и полезно за изследването на въпроса да се разгледат и изследват източниците им, които попадат в категорията на предания – родови и местни.
Първият български историограф пише, че е родом от Самоковска епархия и назовава името на брат си – игуменът Лаврентии – известна и почитана личност в средите, които се е движел Паисии и не дава повече подробности, не защото е криел нещо, а защото не е считал за необходимо. Това обаче дава храна на многобройните версии за родното му място. Основните претенденти освен Банско са с. Кралев дол, с. Доспей, гр. Троян и др. Ще разгледаме някои от легендите свързани с тези селища.
„Троянското предание” за произхода на Отец Паисий
Едно от преданията, разказващи за рода и потомците на Хилендарския монах е т.н. „Троянско предание”. За първи път за нея пише през 1912 г. митрополит Теодосий, кайто разказва за своя среща през 1910 г.със семейство поклонници от Троян в Рилския манастир. Съпругата разказала, че прадедите ѝ произхождат от Македония, преселили се в Троян преди много време от Банско заедно с брат си духовник – Паисий. От тогава родът се нарича Паисиевци.(1) Гластност ѝ дава през 1933 г. троянецът Власи Илиев Лингорски в книгата си „Град Троян през 19 в.“ и в статии във вестник "Мир" през 40 –те години. Той проучва и проследява историята на рода Папазовци от Троян – предполагаеми потомци на Отец Паисий, дошли в града от Сопот, а преди това преселили се от Банско. Също така авторът влиза в задочен спор и с застъпващия Кралевдолското предание - Веле Петров Кралевски. Ето накратко троянското предание, разказана от Власи Лингорски:
„Паисий Хилендарски е от Самоковска епархия, както сам пише, а през 18 век Разлог е във тая епархия.
Родът Папазовци от Троян произхожда от Разлог. Неговият родоначалник е поп Вълчо (Василий). От поп Вълчо до сега този род има пет поколения. Като се смята средно всяко поколение по 40 години, то поп Вълчо е роден преди двесто години, или приблизително към 1730 година. Смята се, че о. Паисий е роден през 1722 г., от което следва, че те са съвременници със поп Вълча. Папазовци са се преселили в Троян към 1750 – 1760 г. Още живият член на този род – Васил Б. Попов, 86 годишен старец, казва че в рода им има предание, според което близък роднина на поп Вълчо, вероятно негов брат убил мюдюрина в Разлог за прелюбодеяние със сестра му. Заради това убийство турските власти там започнали да преследват целият род. Те били много братя и един избягал към Света-гора, друг се скрил в Троянско, трети забегнал в Търново, четвърти в Свищов. Селището им останало пусто и проклето. И до скоро никой не смятал да се посели в него. Това той проверявал от кираджии търговци от Разлог, които докарвали в Троян за продан тютюн, памук, а понякога и катран.
Към 1745 год. , когато отец Паисий е отишел в Хилендар при брат си Лаврентий, Папазовци се скитали да търсят място за заселване. В Троян те се настанили да живеят най-първо на местността „Присоито“ , в махала Попешка и после слезли в Троян.
Поп Вълчо имал син, които кръстил Пенчо, вероятно на някой близък роднина, може би на брат си Паисий Хилендарски. На стари години Пенчо се покалугерил и се нарекъл Паисийй. Почти винаги мирското име Пенче се променя при покалугеряване в Паисий.
В рода Папазовци и до сега се спазва традицията синовете да бъдат кръщавани освен на дядо си и на по-големия брат на бащата. Имената Пенчо, Васил (Вълчо), Димитър и някои други се повтарят във всяко Папазовско семейство (2).“
Интересно е да се отбележи, че тази история е известна в Банско и то доста отдавна. Йонко Чучулаин още през 1920 г. я разказва в своето „Кратко Описание на заселването на Банско, събрано от предания на стари хора”(3) . Самият Йонко Чучлаин поради политически причини не е участник в споровете за родното място на отец Паисий, тъй като дълги години и е емигрант в Румъния. Той е роден през 1862 г. и сведенията за всичко, което е написал през 1920 година са отпреди 1901 г., когато е напуснал първо Банско, а после и България. Ето и самият текст:
„Турците поставили в селото за управители така наричани “Субаший” които съ съдили по тяхно усмотрение и наблюдавали движението на населението, да не би да се образуват за възстание, от тех е зависело докладите им до по-висшата власт и те съ разполагали с имота и честта на населението според техното усмотрение.
От тия “Субаший” един от тех през времето на ІІ –а половина на 17–о столетие в Банско искал да се поругае с честта на една красива девойка и казал това направо на брат й; той (брат й) види се много хитър и в същност герой – казал му види се така: добре! За да не остане сестра му под срам от населението това нещо нема да казват никомо, да бъде тайна и след два дена аз ще те повикам и заведа у дома. За това нещо той съобщил в къщи, обаче намерението си не открил, но приготвил багажа си за пътуване с конете си, понеже е бил кираджия и водител на керван т.е. главатар на кириджий които съ карали стока на търговците за Европа и обратно и като грамотен и развит той се бил запознал с западната култура на западния свет. След два дена той според думата си дадена на Субашията повикал го у тех вечерта, след като го нагостил и напоил добре въвежда го в другата стая гдето щел уж да пренощува и с една брадва го поваля на земята изнася го нейде и го закопава. Веднага натоварва конете си и фамилиярно по скрити пътища отива в Троян и там се установява и се казвал там Петър Папазов (в това село има и до днес един род който се казва Папазовци и те казват, че съ дошли нейде от Разлога) за да заличи следите си обаче и това ниго уталожило от старах да не се узнае кой е ! Още в скоро време заминава с една група шопи които отивали за св. Гора и с тех преоблечен като шоп отива в св. Гора и става монах и се именува Паисий като се настанява в Хилендарския манастир и тъй се изгубва неговото родословие. Той до смъртта си не е посмял да каже месторождението си зарад страхът му от турците , а е казвал само че е от Самоковска епархия, за който се вече знае е странствал, изследвал, написал и направил за Българския народ чрез неговата Българска история наречена “Царственик” , а за сестра му се знае че след некой ден е била намерена удавена във валевицата която е до градината им до къщата им от майка й която я извадила с кука за косата й ; предполага се че или тя се е самоубила или брат й я е хвърлил във валевицата да не каже некъде за случилото се, или е казала на некой от чорбаджийте и за да се не усети що е станало е хвърлена във валевицата – защото после станало голямо издирване за този Субашия къде се е изгубил. (този Отец Паисий първото име е Стоян Баханов той се казва след всички тези събития си дошел в родното село и живеял некъде в роднини близо до глазне и като стар и дрипав калугер заповедал като умре за го закопаят в гробищата от вън в местността “Парцалето” близо до Вионовото блато и той си нагласил ковчега си от черна мура борикести дъски а кръстът си изработил грамаден дарвен кръст тоже само борика който кръст като толкова е бил пресечен от Българските войници през 1912 г. за разпалване на огъня им като са били на лагер на Вионовото блато”
Повествованието е същото, като има малко повече подробности от живота в Банско. Една от тези подробности обаче е показателна за познаването на банскалии на История Славянобългарска. Й. Чучулаин пише:
„Той до смъртта си не е посмял да каже месторождението си зарад страхът му от турците , а е казвал само че е от Самоковска епархия, за който се вече знае е странствал, изследвал, написал и направил за Българския народ чрез неговата Българска история наречена “Царственик” ......“
Интересно е да се отбележи, че един от преписите на Паисиевата История, макар и късен е направен от същия Й. Чучучлайн, като той е преписвал от Печатното издание на книгата – „Царсквеник“. Този „Царственик“ е издаден от Христаки Павлович и в него не е споменато името на атонския монах. Въпреки това преписвачът е знаел самоличността на автора. За разлика от Троянския вариант на „този Отец Паисий първото име е Стоян Баханов“.
Според Надежда Драгова (4) това е : „Една класически построена балада на сантиментализма от миналия век.“ Версията е много популярна, но е „най-невъзможната“, защото за убийство на турчин не е възможно да се скриеш в Манастир, а само „под хайдушки байрак“. Никой манастир няма да се рискува да подслони и тържествено да подстриже човек, когото властта търси да накаже. Необходими са и разрешения от епархията, тескере за пътуване, за да бъде приет от административната власт на Атон. Съдбата на роднините на беглеца също е жестока. „Легендата се оказва съвсем дезинформирана, което говори, че е млада.” (5) Михаил Арнаудов също разглежда тази легенда и не намира връзка на Папзовци с Паисий Хилендарски и брат му хаджи Вълчо.

Чучулаин не съобщава от кого е научил това, а Власи Илиев Лингорски заявява, че неговият информатор я знае от кираджии от Разлога. От друга страна самият Чучулаин се е оплаквал, че се налагало да преписва своята история на Банско, защото я бил дал на някакъв учител, който не му я бил върнал. Написаното от Й. Чучулаин е използвано и от краеведи и журналисти през периода 1920 – 1950 години без да се цитира източника и по този начин се мултиплицира разказаното. Вероятно така е достигнало и до Димитър Талев, за да напише книгата си „Хилендарският монах“, която макар и не сполучлива и съвсем не достоверна е оставила дълбоки следи в съзнанието на хората. Сега вече написаното в този роман се разказва като предание в Банско. Интересното е, че единствено банската версия не е издигната и защитавана от местни краеведи, както останалите версии, а от известни учени.

Можем да добавим още, че въпреки всеобщото мнение, че Паисий се е криел от властта и за това не ни е съобщил родното си място, не е логично да съобщи името на брат си Лаврентий и по този начин да го изложи на риск, ако е имал притеснения за живота си. Самият Лаврентий като игумен и духовник на братята в Хилендарския манастир е бил известна личност и неговият произход и семейни връзки не са били тайна.
Да се върнем на троянската легенда. Както посочихме Йонко Чучулаин бърка века, когато е живял Отец Паисий, като посочва 17-ти век. Власи Илиев Лингорски пише за заселването на семейството на троянския Паисий в Троян в средата на 18-ти век, когато Паисий вече се е замонашил.
Историята на монаха Паисий от Троян намираме в „Летопис на Троянската обител, намираща се в архиепископата Великотърновски и в епископата Ловчански”(6) Изброени са имената на игумена и монаси, измъчвани и убити от турците по време на кърджалийските нападения. Това са Пахомий, Никодим, Теодосий и др. По това време голяма част от монасите се разбягват. По-късно се събират под ръководството на преподобния Паисий:

„Тях пък ги събра в обителта преподобния Паисий , и той родом от Сопот, който бил по преди йерей и женен. Докато още бил жив Пахомий, той бил в обителта и служел в църквата. И разбойниците, убили Пахомий и Никодима, го пощадили, тъй като видели неговите прости нрави и неговата проста риза, с която бил облечен. Този Паисий след убийството на Пахомий доведе до своето отечество Сопот своята съпруга и с нея се съгласиха двамата да приемат монашески образ на живот и заявиха това пред самия йерей Ловчански Антим Първи, който ги и подстрига тях двамата в лето 1785. След това Паисий изпрати своята съпруга като монахиня наречена Варвара в своето отечество, в девическия манастир; сам той остана в Троянската обител и братята го поставиха за игумен. Той началствува над братята 32 летя, бе във всичко въздържан и добродетелен. Той събра още много монаси, а малката по-рано каменна църква – продължи и украси; и по-хубави килии създаде за братята, и гостоприемница за идващите на поклонение християни, която цялата, заедно с църквата, видима беше даже до лето 1835. Той създаде на половин част на юг от обителта от друга страна на река Черни Осъм скит на името на чудотвореца Николай. Като достигна дълбока старост, и като усети своето скорошни отшествие към бога, той съзва братята и като им каза поучително слово за любов, смирение и въздължание, отиде с мир про годпода бога в лето 1817, месец февруария, 12 ден.”
Както се вижда от този летопис на Троянския манастир, там наистина е имало монах и игумен на име Паисий, който първо е бил свещеник и женен и следователно напълно възможно е да е оставил потомци, каквито са фамилията Папазовци, които претендират за потомци на Хилендарския монах. Троянския Паисий е преживял ужасите на кърджалийските времена. Като се съпоставят годините, този Паисий би следвало да е предполагаемият според „Троянската легенда“ братов син на българския историк - Пенчо, а съвпадението на имената е довело до конструиране на легендата и нагласяне на имена и дати в предишното поколение.
Същото се отнася и за предполагаемия брат Вълчо, който според троянецът Власи Илиев Лингорски през 1750 г. става Васил. Хаджи Вълчо – братът на Отец Паисий е роден около 1703 г. и е завършил земния си път също като монах под името Пафнутий в скита Черни вир на Зографския манастир Света Гора около 1770 г.(7) , а родът и наследниците му са известни и много добре проучени. Като голям критор и търговец работил в Западна и Средна Европа за него има неоспорими документални свидетелства в чужди архиви. Така например известно е от австрийските данъчни регистри точната година на раждане на един от синовете му Радован х. Вълчо – 1724 г. (8) Според В. Лингорски „Селището им останало пусто и проклето. И до скоро никой не смятал да се посели в него.“ Тази информация има от търговци от Разложко. Във връзка с това е интересно да добавим, че за такова прокълнато място няма спомен у преките потомци на хаджи Вълчо или в историята на Банско, но съществува спомен за изоставено местоживелище в семейните предания на друг голям род от района. Това са Дивизиеви от с. Елешница, Разложко. Те също претендират за родова връзка с Паисий Хилендарски, като съпругата на техния родоначалник е внучка на хаджи Вълчо.
Троянското предание, като най-близко до Банско може да се изучи по-задълбочено с цел разширяването на знанията за историята на селищата Банско и Троян, както и за родовите връзки между тези селища, но не дава убедителни доказателства за някаква доказана връзка на троянски род Папазовци с великият Хилендарец.
1. В. Мир 3534, 18.04.1912 г.
2.В.Ил.Лингорски, Отец Паисий Хирендарски е от Троян едно Мнение, в. Мир 1934 г.
3.Държавния архив – гр. Благоевград. ЕП -88
4.Надежда Драгова ,Книга за Паисий, С.1981 стр. 75:
5. Пак там.
6. Начев В и Ферманджиев Н., Писахме да се знае, приписки и летописи, С 1984
7.Екатерина Бояджиева, Банско, неугасващи имена от Възраждането, стр. 22
8. Polychronis K. Enepekides, Griechische Handelsgesellschaften und Kaufleute in Wien aus dem Jahre 1766 (Eine Konskriptionbuch), Thessalonike 1959

СЛЕДВА